Разпозна улицата, по която бе минал през късния следобед, за да дойде в управлението, и отново тръгна по нея, но в обратна посока — към болницата. След четиридесет минути стигна до пътен участък, който водеше към магистралата. Съзря запалените светлини на един ресторант и осъзна, че умира от глад; за последно бе ял, когато спряха на бензиностанция „Помбал“, за да презаредят. Струваше му се, че се бе случило преди седмица, но всъщност бе в същия този ден. Колко неща се бяха случили оттогава!
Бръкна в джоба си и откри, че макар да нямаше пари, двете му кредитни карти бяха в него. Бе готов за вечеря. Влезе в ресторанта, настани се в един ъгъл и след консултация с менюто си поръча битоке[48]. Докато чакаше, прецени възможностите пред себе си. Да отиде в Лисабон, както вече бе решил, беше глупаво. Немислимо бе да се връща в апартамента — рискуваше да бъде заловен от полицията или от мъжа с пистолета.
При това положение какво щеше да прави? Угрижен, осъзна, че му остава само да изпълни желанието на Филипе. Той му бе споменал за някаква жена от Интерпол в Мадрид… Как беше името й? Рут… не, не беше Рут. Започваше с Р, но не беше Рут. Рита? Не… също не. Ако добре си спомняше, в името й имаше а. Ра… дали не беше Ракел? Точно така, Ракел. Ракел някоя си.
Въздъхна от облекчение, че бе успял да си спомни името й. Изведнъж се сети за думите на приятеля си, че телефонът й е в плика. В момента, в който посягаше към плика, се появи сервитьорът с вечерята.
Храната бе вкусна и му се щеше да си поръча още една порция, но сметна, че трябва да внимава с разходите, и си дояде с хляб. Поиска сметката, извади картата си и въведе пинкода.
— Не го приема — каза сервитьорът, като му показа дисплея на постерминала, според който трансакцията бе отхвърлена.
— Опитайте отново.
Отново въведе кода и резултатът бе същият.
— Странно — отбеляза Томаш, разглеждайки картата. Изглеждаше както обикновено. Бръкна в джоба си и извади другата карта. — Пробвайте с тази.
Повториха процедурата с втората карта, която отново бе отхвърлена. Томаш осъзна, че това не бе случайно, и по челото му избиха ситни капчици пот; знаеше, че има пари в сметките си, затова причината можеше да е само блокиран достъп.
Сервитьорът доби сериозно изражение.
— Искате ли да опитате отново?
Клиентът кимна, по-скоро за да успокои съвестта си, отколкото от убеждението, че ще успее. Резултатът бе същият.
— Не я приема — каза той засрамен и пъхна ръце в джобовете си, за да установи онова, което вече знаеше. — Лошото е, че не нося пари у себе си… — Томаш погледна сервитьора в очите с изражение, издаващо безсилие. — И сега какво?
Мъжът бе запазил непроницаемото си изражение.
— Ще повикам управителя.
Той се обърна и Томаш усети, че го чакат неприятности. Собственикът със сигурност щеше да се обади в полицията и…
Историкът скочи от мястото си и се изстреля на улицата, потъвайки в мрака. Чу викове след себе си, но не им обърна внимание, вече му беше все едно. Щом ще се среща с ченгетата, поне първо да си опита късмета. Мина покрай разклонението за магистралата за Лисабон и продължи да тича, докато не стигна до изхода за автомагистрала „Юг“.
Макар и рядко, минаваха автомобили и той вдигна ръка с надеждата, че някой ще спре. Стоя така около десет минути, водачите не му обръщаха внимание. Фаровете го осветяваха и за кратко той попадаше в плен на илюзията, че този път колата ще спре, но миг по-късно тя отминаваше, отстъпвайки място на мрака. Най-сетне един огромен ТИР даде мигач и отби от платното. Вратата се отвори и една ръка я задържа, за да може да се качи.
— Много благодаря! — каза Томаш, като скочи на мястото до шофьора. — Закъде пътувате?
Шофьорът — космат мъж с внушителен черен мустак и небръсната брада, го изгледа внимателно.
— Марсилия — отвърна той. — Ще карам цяла нощ, така че компания няма да ми е излишна.
— Ще минете ли през Мадрид?
— Разбира се.
Томаш се облегна назад и закопча колана, като се усмихна доволно за пръв път, откакто се бе върнал от Коимбра.
— Да тръгваме тогава.
XXVII
Мъж с вратовръзка и сериозно изражение изникна на вратата на кабинета и надзърна в преддверието. Седнал на канапето като послушно дете, новодошлият чакаше да го приемат. Мъжът с вратовръзката го изгледа презрително, преди да му направи знак с глава.
— Заповядайте — каза той сухо и го покани с жест.
Декарабиа се изправи бързо, като ученик, повикан от учителя, за да го смъмри, и мълчаливо се отправи към вратата. Влезе в кабинета с виновно изражение и унил поглед, но с горда осанка.