Разположил се в огромно кресло зад масивно бюро, Магус изглеждаше погълнат от четенето на някаква дебела папка. Следвайки негласните инструкции на мъжа с вратовръзката, новодошлият се приближи на пръсти до бюрото и остана прав, като същински страж, за да изчака своя шеф да довърши работата си и да заговори пръв.
Наложи се да чака пет минути.
— Не е нужно да ти казвам, че съм много разочарован от теб, нали?
Магус изрече тези думи внезапно със зловещо плътен и сдържан глас, без да вдига поглед от документа, който четеше. Смутен от този тон, но облекчен от факта, че шефът му го заговаря, Декарабиа запази самообладание.
— Така е, велики Магус.
— Приех те с отворени обятия, представи препоръки, даде дума, че няма да се провалиш. А какво се случи?
Няколко секунди агентът обмисляше как трябва да отговори.
— При такива операции винаги съществува елемент на непредсказуемост — отвърна той. — В нашия случай той е свързан с действията на историка.
Магус най-сетне вдигна мрачния си поглед от папката и се взря в събеседника си.
— Но ти бе предупреден.
— Вярно е — призна Декарабиа. — Проблемът е, че тези неща не се планират така. Не го бях проучил подробно, не познавах неговия modus operandi[49] и… всъщност ме завари неподготвен.
— Мъжът присви очи и придоби решително изражение. — Няма да се повтори, велики Магус.
Шефът се намести в креслото и вдигна досието, което току-що бе прегледал.
— Можеш да бъдеш сигурен в това — прошепна той с напрегнат глас. — Веднага щом научих, че португалската полиция не е успяла да залови този мъж, поисках подробен доклад за него. Минало, пари, работа, приятели, мацките, с които е спал, какво гледа в интернет, данъчна декларация… — Той хвърли папката, която падна с трясък върху бюрото. — Всичко е тук. Всичко. — Замълча за миг и се наведе напред, пронизвайки с поглед събеседника си, за да придаде по-голям ефект на думите си. — Включително и начинът, по който ще го заловим.
За момент Декарабиа насочи вниманието си към досието.
— Какъв е този начин, велики Магус? Имате ли нещо предвид?
Най-главният в йерархията скръсти ръце на гърдите си и продължи да се взира изпитателно в своя подчинен, сякаш все още обмисляше съдбата, която щеше да му отреди.
— Как мога да бъда сигурен, че и този път няма да се издъниш?
Сянка на усмивка пробягна по лицето на агента.
— Няма да се проваля — заяви той категорично. — Видях го в действие, знам как разсъждава, когато е под напрежение… този път няма да има изненади. Имайте ми доверие, велики Магус.
— Ще повярвам, когато го видя — отвърна шефът му, без да мигне нито веднъж, докато се взираше в него. — Ще ти дам още един шанс. Разбра ли?
Декарабиа не трепна, но в погледа му проблесна искра на облекчение.
— Да, велики Магус — каза той. — Няма да съжалявате.
— Но няма да бъдеш сам.
Подчиненият сякаш се обърка.
— Нямам нужда от бавачка, велики Магус. Аз съм напълно способен да се справя с работата и да…
— Няма да рискувам повече — прекъсна го Магус. Изражението му показваше, че решението не подлежи на обсъждане.
— Ще изпълниш тази задача с някои от братята и няма да се провалиш. Ясен ли съм?
Декарабиа сведе глава.
— Да, велики Магус.
Шефът кимна към досието.
— Вземи тези документи и ги прочети — нареди той. — Обърни специално внимание на връзката на нашия човек с майка му. Очевидно има навика да се чува с нея редовно и съм сигурен, че… е, сещаш се.
Агентът се усмихна за пръв път, откакто спешно долетя от Лисабон с чартърен полет до мястото на срещата.
— Няма да се измъкне, велики Магус.
XXVIII
Хартиеният плик, който Филипе му бе оставил, съдържаше една приятна изненада. Между стотиците страници документация за кризата и листче с името и телефона на връзката му в Мадрид — въпросната Ракел де ла Конча, Томаш намери пачка с банкноти, прихванати с ластик. След като разбра какво е, побърза да я прибере обратно, да не би шофьорът на камиона да я види, да се стресне или да заподозре спътника си.
При цялото вълнение, натрупано през деня, беглецът си даде сметка, че няма да успее да заспи толкова рано, затова запали лампата за четене и прекара часовете на пътуването в проучване на документите. Прекъсна заниманието си само един-два пъти, когато водачът на ТИР-а, явно за да пребори съня и скуката, подхвърли няколко реплики за футбол, и по-специално за последния мач на Великите, както той наричаше отбора на „Бенфика“, възмущавайки се от шмекериите на Бимбо[50].
50
Вероятно става въпрос за президента на ФК „Порто“ Пинто да Коща, чиито противници го наричат Бимбо. — Б. пр.