— Щом съдиите са купени, работата не става — изръмжа той. — Не видяхте ли дузпата, която ни отмъкнаха? Пладнешки грабеж, това е то!
Шофьорът беше от градчето Алфандега да Фе в Тразуш-Монтеш, а Томаш, който не разбираше много от футбол, отвръщаше простичко с „ами да!“, „тази година ще ги бием“ и „трябва ни нов Еузебио[51]“, преди да се върне към четивото си.
Към три сутринта водачът слезе от магистралата и паркира в една от зоните за почивка на някаква бензиностанция.
— Не мога повече, очите ми се затварят — призна той. — Да му ударим по една дрямка.
Той изключи мотора и в купето на камиона се възцари приятна тишина. Двамата мъже спуснаха седалките назад и Томаш, най-сетне победен от съня, скри тейзъра в плика, тъй като се страхуваше, че ако го остави затъкнат на колана, спътникът му би могъл да го види. Затвори очи, приготвяйки се да поспи.
Изведнъж усети остра, неприятна миризма на развалено сирене и отвори едното си око.
— Какво става?
Хвърли поглед встрани и разбра, че шофьорът току-що бе събул обувките си. Примирен, измърмори нещо и се обърна на другата страна. Все още усещаше зловонната смрад, докато се унасяше в сън.
Пристигнаха в Мадрид към десет сутринта. Камионът излезе през автомагистрала „Екстремадура“ и остави Томаш в района на Алкоркон[52], близо до Парке де лос Кастийос.
Не бе лесно да намери телефонна кабина в ерата на мобилните телефони, но накрая съзря една до банков клон. Влезе вътре, извади листчето, което Филипе му бе оставил, и набра номера.
На третото позвъняване отговори женски глас.
— Hola?
— Buenos dias![53] — поздрави Томаш и сам се ужаси от потресаващия си портуньол[54]. — Ракел де ла Конча?
— Si, soyyo[55].
— Името ми е Томаш Нороня — представи се той, като предпочете да говори бавно на португалски пред портуньол. — Приятел съм на Филипе Мадурейра, не знам дали си спомняте…
— Si, muy bien. Como esta Filipe?[56]
Историкът преглътна сухо.
— Филипе… Ами… той е мъртъв.
— Perdon?[57]
— Филипе е мъртъв — повтори той, почти изричайки думите буква по буква. — Вчера… а, ауег[58]. Беше убит.
— Филипе? Asesinado?[59]
— Страхувам се, че да.
— Dios mio![60]
Жената от другата страна на линията беше толкова шокирана, че трябваше да й остави време да възприеме новината. Не знаеше какви точно са били отношенията между приятеля му и испанката и реши, че е по-добре да бъде предпазлив.
— Преди да умре, той ми даде телефона ви — обясни той. — Убиецът му сега преследва мен и Филипе ме посъветва да се срещна с вас. В момента съм в Мадрид и у мен има важен материал за разследването, в което е бил замесен и…
— Si, venga, venga[61] — прекъсна го Ракел, която все още не се бе съвзела съвсем от шока. — Живея в малко градче на няколко километра южно от Мадрид. Можете ли дойдете?
— Разбира се — каза Томаш, чувствайки облекчение от готовността на приятелката на Филипе да му помогне. Приготви химикалка, за да запише адреса. — Къде е това?
— В Сесеня, на четиридесет минути с кола.
— Не съм с кола и се страхувам, че не мога да си позволя такси. Има ли автобус или влак?
— Има спирка на автобуси, тръгващи от Мадрид. Можете ли да записвате?
— Да, кажете.
— Отидете до площад „Беата Мария Ана де Хесус“ и се качете на номер 304 в 11:30 ч. Пътуването трае четиридесет минути.
— Ще ме посрещнете ли?
Ракел замълча, за да помисли.
— По-добре да се срещнем на входа на кафе „Нирвана“. Какво ще кажете за дванадесет и половина?
— Чудесно.
Когато затвори и излезе от телефонната кабина, Томаш погледна часовника си; беше десет и двадесет. Имаше много време. Спря поглед на банката наблизо и се зачуди как да постъпи. Можеше ли да се довери изцяло на Ракел, или трябваше да е предпазлив? Филипе го бе уверил, че може да й се има абсолютно доверие, но историкът не беше толкова сигурен. Събитията от последните двадесет и четири часа го бяха научили да бъде благоразумен.
Преодолявайки съмненията си, той влезе в банката и се нареди на опашката от клиенти. Когато дойде редът му, той се облегна на перваза на гишето и се взря в служителката.
— Hola, senorita![62] — поздрави историкът, връщайки се към заплетения си портуньол. — Мога ли да наема сейф?
51
Еузебио да Силва Ферейра (1942–2014) — португалски футболист от близкото минало, считан за един от най-добрите футболисти на всички вредна, играч на португалския национален отбор, когато печели бронзов медал Световното първенство по футбол през 1966 г. — Б. пр.