— Si, сото по[63] — отвърна тя. — Ще трябва да си откриете сметка, рог supuesto[64].
Служителката на гишето посочи едно пространство, отделено с параван, където друга жена седеше зад една маса. Томаш отиде при нея и й обясни какво желае. След като цялата бумащина бе попълнена и всички формалности — изпълнени, втората служителка му връчи един ключ и го заведе при един мъж от охраната, който го поведе по един коридор до помещението, където бяха сейфовете. Охранителят му показа отредения за него и се отдалечи, оставяйки го сам.
Почувствал се най-сетне свободен, Томаш извади пачката пари от плика и ги преброи. Бяха петстотин евро в банкноти по двадесет; не бяха много, но стигаха за дневните му разходи сега, след като сметките му бяха блокирани. Доволен от това малко богатство, той провери дали тейзърът също е вътре. Беше там. Накрая постави плика в сейфа и завъртя ключа.
— Готов съм — каза той, правейки знак на охранителя, че е приключил. — Можем да тръгваме.
Мъжът го придружи до изхода и го остави на тротоара. Усещайки парещите слънчеви лъчи по лицето си, Томаш погледна часовника си; беше почти единадесет — време да тръгне за Сесеня.
Излезе на улицата, за да хване такси, но погледът му бе неустоимо привлечен от телефонната кабина; трябваше непременно да проведе този разговор. Отново се осведоми за часа с почти машиналния жест на човек, който проверява дали ще има време за още едно обаждане.
Пусна монетата в процепа и набра номера. В кабината беше горещо, но това не го притесняваше. Чу два пъти сигнала свободно, който след това бе прекъснат от леко изщракване.
— Дом за отдих, добър ден.
Томаш разпозна гласа на жената, която бе отговорила, и не можа да сдържи усмивката си. Колко хубаво бе да чуе приятелски глас в ситуацията, в която се намираше в момента.
— Мария Флор? Обажда се Томаш Нороня, как сте?
От другата страна на линията настъпи кратка пауза.
— Професор Нороня! — накрая възкликна директорката на дома с изненада. — Признавам, че… — Тя се поколеба, сякаш нямаше да довърши мисълта си. — Видях ви… видях ви в новините.
— Не им вярвайте — побърза да изясни Томаш. — Това е едно ужасно недоразумение, което в момента се опитвам да разреша. Можете да сте сигурна, че не съм убиец.
Томаш чу въздишка на облекчение от другата страна на линията.
— Нямате представа как си отдъхнах, като чух тези думи — сподели тя, а гласът й внезапно стана по-мек. — Не знаете какъв шок преживях, когато видях новините снощи. Не можех да повярвам! Струваше ми се… не знам, че светът е полудял…
Мария Флор говореше така, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й, с глас, преливащ от симпатия и топлота. Дори създаваше впечатлението, че двамата са близки отдавна, че го познава добре и по гласа му разбира, че й казва истината.
— Положението е ужасно — оплака се Томаш. — Убиха приятеля ми и сега ме обвиняват, че аз съм го извършил.
— Не е за вярване! — възкликна тя. — Добре ли сте, професоре?
— Доколкото е възможно — отвърна той. — Моля, наричайте ме Томаш. Мислех, че вече сме се разбрали.
— Добре… Томаш.
— Вижте, исках да разбера как е майка ми. Как се справя тя?
— Следя приема на лекарствата и тази сутрин забелязах подобрение. Поговорихме си малко за времето — нещо, което преди не се случваше.
Томаш си пое дъх, събирайки кураж да подхване въпроса, който всъщност го интересуваше.
— Знаете ли, колкото до плащането на таксата за нея… в момента нямам достъп до спестяванията си, както сигурно се досещате. Дали не може да изчакаме още малко?
От другата страна на линията настъпи неловко мълчание, което не предвещаваше нищо добро.
— Когато ви видях в „Тележурнал“, аз предвидих този проблем и реших на своя глава да разговарям със собствениците на дома.
— И… какъв е резултатът?
— Съжалявам, но те казаха, че не могат да направят изключение. Липсващата сума трябва да бъде изплатена до четвъртък вечерта.
— Но това е утре!
— Знам. — Мария Флор замълча смутено. — Наистина настоявах, повярвайте ми…
Стиснал телефонната слушалка, Томаш опря чело в стъклото на кабината и отчаяно впи пръстите на свободната си ръка в скалпа си; възможностите му бързо се изчерпваха — без работа и с полицията по петите си той не виждаше начин да разреши проблема. Как е възможно целият му живот да рухне за толкова кратко време?
— Ами сега? — прошепна в слушалката. — Какво ще правя?