От другата страна настъпи мълчание.
— Не се отчайвайте, Томаш — каза тя. — Ще измисля нещо.
— Но какво? Какво може да се направи?
Нова пауза от неловка тишина.
— Не знам — призна директорката. — Знаете как е, списъкът на желаещите да постъпят при нас е толкова дълъг, че собствениците могат да си позволят лукса да бъдат безкомпромисни към закъсненията на плащанията. Затова ми казаха, че ако ситуацията около майка ви не бъде разрешена до утре вечер, ще бъде изхвърлена на улицата още на следващата сутрин.
— Мили боже! — извика отчаяно Томаш. — Не могат да го направят!
— Ще го направят, и още как!
— Вижте, говорете с тях, помолете ги за още време.
— Ще опитам.
— Трябва да успеете. Нямам достъп до сметката си, докато не изясня ситуацията. Обяснете им!
— Ще го направя — обеща тя с глас, изпълнен със съчувствие.
— Ще помисля за други варианти. Обадете ми се възможно най-скоро. Ще го направите ли?
— Разбира се. Размениха още няколко думи, сбогуваха се и Томаш затвори. Когато излезе от кабината, въпреки тревогата, която го измъчваше, образът в съзнанието му не беше на майка му, а на Мария Флор.
XXIX
Кафето вече бе изстинало, но Декарабиа отпиваше на малки глътки. Ако имаше нещо, което мразеше в работата си, то бе да чака. Знаеше, че операциите изискват търпение и дълго изчакване, но това не можеше да го накара да харесва бездействието. Освен това имаше сметки за разчистване с мишената; не обичаше да го правят на глупак. За него случаят се бе превърнал в лична кауза.
В този миг техникът от службата за подслушване нахълта в малкия кабинет и се отправи към него с изражение, от което бе ясно, че случаят е спешен.
— Плъхът даде признаци на живот.
Погледът на Декарабиа сякаш се оживи.
— Най-после! — възкликна той. — Къде е?
— В Испания — отвърна мъжът. — Току-що се обади в старческия дом, където живее майка му, от обществен телефон южно от Мадрид.
— Добре че поставихме подслушвателно устройство там — поздрави се Декарабиа. — Каза ли нещо, което да ни позволи да определим местонахождението и намеренията му?
— Не. Проведе обикновен разговор. — Остави един диск на масата. — Това е записът, ако искате, може да го прослушате. Единствената полезна информация е локацията на обаждането. Мадрид.
Декарабиа беше недоверчив човек, затова изслуша диска и се увери в съдържанието му, не бе нищо повече от един безобиден разговор. Отпрати техника и отвори досието на Томаш, което лежеше на бюрото му. Потърси негови познати в Мадрид или Испания, но нямаше; единствената информация бе за университетска преподавателка от Сантяго де Компостела, но жената бе загинала. След като прегледа цялата документация, затвори папката с рязко движение, обзет от разочарование, и замислено потърка брадичката си.
— Какво, по дяволите, правиш в Мадрид? — прошепна той, сякаш изричането на глас на собствените му мисли помагаше на разсъжденията му. — Какво търсиш в Мадрид, след като не познаваш никого? Ако ставаше въпрос за другия, може би щеше…
Декарабиа замръзна на мястото си с непроницаем поглед и полуразтворени устни, спрял да диша. Тези разсъждения му бяха подсказали една идея…
— Ами ако… ако…
Изправи се рязко и отиде до лавицата, за да вземе другото досие. Седна отново на мястото си и нетърпеливо разгърна папката. На първата страница се мъдреше усмихнатото лице на Филипе Мадурейра, но Декарабиа веднага разлисти нататък и се спря на страницата, където се посочваха хората, близки на мъжа, когото той бе убил.
— А, тук е.
Убиецът се взря в лицето на привлекателна жена със светлозелени очи и къдрава кестенява коса, спускаща се до раменете. Единствената приятелка на Филипе в Испания. Според досието името й бе Ракел Мария де ла Конча Гонсалес. Под снимката с червени букви бе отбелязана професията й.
Агент от Интерпол.
— Gotcha.
XXX
На мястото на срещата го очакваше малка изненада. Въпреки името си, кафе „Нирвана“ не беше кафене, а стадионът на футболния клуб на Сесеня. Новодошлият се отправи към входа и видя едно момиче, облечено в светлосини джинси и яркочервен елек, с кестенява коса на масури, които се спускаха до раменете. Момичето го наблюдаваше с очевиден интерес.
— Perdon — каза той на своя все така ужасяващ портуньол. — Es aqui la entrada del cafe Nirvana?[65]
Онова, което се забелязваше от пръв поглед, бяха хипнотичните котешки очи с цвят на светъл изумруд. Те бяха толкова светли и блестящи, че приличаха на прожектори, излъчващи смарагдовозелена светлина. Изминаха няколко дълги секунди, преди момичето да отговори. Задържа напрегнатия си поглед, втренчен в него. Не беше ясно дали очите й са разтревожени, или просто недоверчиви, но го изучаваха внимателно, дори предпазливо.