Томаш ускори крачка и я настигна.
— Дискретно място? За какво?
— За да довърши разследването, разбира се. Каквото и да е то…
— Как така? — учуди се историкът. — Значи, не знаете какво е това разследване?
— Разбира се, че не — отвърна испанката, като отвори вратата на входа и влезе в сградата. — Разговаряли сме само по телефона и по имейл и той винаги много внимаваше какво казва, тъй като се страхуваше да не го подслушват. Щеше да ми разкаже всичко, когато се видим, а това трябваше да стане, след като отиде в Лисабон. Единственото, което знам, е, че става въпрос за операция, която изисква голяма предпазливост.
Влязоха в асансьора и Ракел натисна бутона за втория етаж. Кабината се разтресе и започна да се изкачва.
— Не работите ли в сферата на икономическите престъпления или нещо в тази област?
— Не, аз съм обикновен агент от Интерпол.
— Тогава защо Филипе се е свързал с вас?
— Нуждаеше се от защита. От какво, не знам.
Асансьорът спря на втория етаж, Томаш отвори вратата, обърна се към испанката и галантно й кимна.
— След вас, моля.
Когато вдигна глава, видя, че тя се взира в него с дебнещ поглед на хищник, като котка, превърнала се в звяр, с пистолет ръката.
— Стой мирно, cabron[68]! — изръмжа тя, в светлозелените й очи пламтяха искри. — Пипнах те!
XXXI
Тримата мъже, облечени в черно, преминаха през ръкава на самолета с бърза крачка и излязоха на терминала на летище „Барахас“ в Мадрид. Декарабиа, който вървеше най-отпред, включи мобилния си телефон и изчака търсенето на мрежа. Последваха табелите с надпис Salida[69] и спряха пред движещата се багажна лента. Последователният звън от есемеси извести, че вече има връзка.
Погледна дисплея и видя куп съобщения. Първите три бяха от местните мобилни оператори, които го приветстваха за добре дошъл в Испания и го информираха за цените на роуминга. Изтри ги и погледна останалите две — пропуснати обаждания от един и същи номер, който Декарабиа незабавно разпозна. Натисна зеления бутон, за да върне обаждането.
— Аз съм, велики Магус — каза Декарабиа, щом от другата страна вдигнаха. — Сега пристигаме. Търсили сте ме?
— Да, Декарабиа. Тайната ни връзка в Интерпол току-що ми изпрати изисканата от мен информация. Имаме достъп до секретното досие на нашата приятелка.
— И какво?
— Тази Ракел де ла Конча изглежда многообещаващ новобранец — добра в съблазняването и коварна в операциите. Използват я главно за примамка на заподозрени. — Той се закашля. — Има един проблем обаче. Кучката си е пуснала отпуск тази седмица.
— Проклятие! Къде е отишла?
— Това липсва в досието, очевидно — каза Магус. — Но успяхме да проникнем в електронната й поща и видяхме, че е наела апартамент в някакво градче южно от Мадрид.
— Чудесно! Имате ли адреса?
— Улица „Веласкес“ — отвърна той, като добави номера на сградата, входа и етажа. — Намира се в градче, наречено Сесеня.
— Нещо друго?
— Това е всичко. И този път не се проваляй. Ясен ли съм? Мъжът на летище „Барахас“ щеше да отговори, но в този момент връзката прекъсна. Магус бе затворил.
Агентът прибра телефона в джоба си, извади айпада, влезе в интернет и написа в търсачката името на мястото, което му бе дал лидерът на организацията. Екранът веднага бе изпълнен от картата на Испания. Декарабиа плъзна пръст под Мадрид и между него и Толедо, някъде на четиридесет километра на юг от столицата, намери това, което търсеше.
Сесеня.
Декарабиа се изправи и съзря дипломатическото си куфарче да изскача върху лентата за багаж сред този на останалите пътници. Това бяха оръжията. Изпълнен с надежда, той си пое дълбоко дъх и се усмихна.
— Ловът започва.
XXXII
Тъмното дуло на пистолета бе насочено към Тома. Историкът седеше на стола, посочен му от Ракел, и се чувстваше безкрайно нервен под прицела на оръжието. Какво му гарантираше, че при неволно движение или друг инцидент тя нямаше да натисне спусъка?
— Това е смешно! — каза той. — Моля, свалете оръжието, това може да…
— Млъкнете! — прекъсна го испанката със заплашителен тон.
— И без резки движения.
Стреснат, Томаш се подчини. Бе претърсен, с ръце, опрени в стената. След това момичето му сложи белезници и го блъсна към канапето. Историкът бе шокиран от вероломното предателство; нали Филипе му бе казал, че на нея може да се разчита? Онова, което най-силно го тревожеше, бе пистолетът. Не можеше да откъсне очи от дулото.