— Икономическата история е малко еднообразна — отбеляза португалецът. — Има тенденцията да се повтаря с дразнеща предвидливост. Както казва Олдъс Хъксли[75]: „Очарованието на историята и нейния енигматичен урок се крие в това, че от век на век нищо не се променя, но въпреки това всичко изглежда съвършено различно“.
— Смятате ли, че днешната криза е идентична с тази от 1929-а?
Историкът обра с показалец шоколадовия пълнеж от десерта, останал по чинията.
— Знаете ли, добре е да изясним как бе посрещната Голямата депресия — каза той, облизвайки пръста си. — Едно от нещата, които американските управляващи проумели, е фундаменталната роля на банките в предизвикването на кризата. Единадесет хиляди банки в Америка фалирали, което било абсурдно. Управляващите се опитали да разберат какво се объркало и си дали сметка, че в търсене на лесна печалба банките се били замесили във високорискови инвестиции. Освен това отпуснали заеми на хора, компании и държави, които не били в състояние да плащат вноските, и когато проблемите започнали, изпаднали в несъстоятелност. От друга страна, съществувал и проблемът за доверието на вложителите, които по това време и при най-малкото подозрение за нестабилност на банките тичали да теглят спестяванията си от страх да не ги изгубят. Това трябвало да се промени.
— Така възникнала държавната гаранция за депозити до определена сума, права ли съм?
— Точно така. Тази мярка била предприета през 1933-та, за да се спре напливът на хората към банките. Проблемът е, че има нещо неморално в тази гаранция. На практика въвеждането й означава, че ако банката не била управлявана добре, за това щели да платят данъкоплатците, но ако се справяла добре, дивидентите оставали за нея; за данъкоплатците, които рискували парите си с тази гаранция, не оставало нищо. Това не можело да продължава. Така, за да компенсира риска за джоба на данъкоплатеца, американското правителство наложило на банките пазарна регулация, която ограничила дивата конкуренция и достигнала връхната си точка с приемането на закона „Глас-Стийгъл“, който разделил инвестиционната банкова дейност от дейността на търговските банки. Това решение е жизненоважно.
— Защо? Как едно обикновено разделение на банките променя нещата?
— Вижте, какво са търговските банки и какво — инвестиционните? Търговските банки само съхраняват спестяванията на вложителите и отпускат заеми, докато инвестиционните банки управляват парите на богатите и се занимават с рискова дейност, като инвестиции в акции и облигации. А какво било преди въвеждането на закона? Банките, които събирали депозити, предприемали рискови инвестиции с парите на вложителите. Освен това, сливайки двете дейности — търговска и инвестиционна, банките се превръщали в прекалено голям фактор и фалитът им би повлиял на цялата система и би парализирал икономиката. Това не бивало да се допуска. Ето защо законът „Глас-Стийгъл“ ги разделил.
Испанката се намръщи и скептично отбеляза:
— Добре, но тази мярка не проработила…
— Напротив — побърза да изясни Томаш. — Регулационните мерки имали голям успех и практически прекратили фалитите веднага след като влезли в сила. Търговските банки станали много по-предпазливи при управлението на парите от депозити. От една страна, обикновеният гражданин в никакъв случай не искал парите му да бъдат рискувани в борсови залози, поради което рисковите инвестиции секнали. Търговските банки, от друга страна, започнали да живеят само от разликата между лихвите, които изплащали на вложителите, и лихвите, плащани от хора, компании и страни, на които отпускали заеми. Тогава не е ли очевидно, че те имали интерес само да заемат пари на тези, които плащат? Това гарантирало стабилността на системата.
— Простете, но ако беше така, нямаше да го има краха от 2008-а, не съм ли права? Съществуването му доказва, че тази регулация не е проработила.
— Грешите, драга — обори я Томаш, наблягайки на думите си. — Крахът от 2008-а всъщност доказва, че регулационните мерки са изпълнили своята функция. Забележете, че в продължение на четвърт век финансовата система не е претърпявала никакви сътресения, нали?
— Тогава какво се е объркало?
— Объркването идва през 60-те години, когато банките започват да бъдат управлявани от ново поколение банкери — хора, които не били живели в годините на Голямата депресия и които искали да разширят дейността си в по-рискови сфери, носещи повече печалба. Новите управляващи също не притежавали опита от тежката криза от 1929-а и се съгласили да раздвижат някои регулационни правила, резултат от което били много по-рисковото поведение на банките и последвалият ръст на фалитите през 70-те години.
75
Британски писател, пост, драматург и публицист (1894–1963). Сред повестните му творби са „Прекрасният нов свят“ и „Дверите на възприятието“. — Б. пр.