Дизентерия — това беше нещо, с което най-после разрешаваха да се хоспитализират затворниците. Потокът на болните от дизентерия счупи всички рекорди. Да бъдеш „пътник“ означава да имаш усет за слабост в системата — къде, през коя врата може да те пуснат да си починеш, да си поемеш дъх поне за един час, поне за един ден. Тялото, стомахът на затворника не са като барометър. Стомахът не предупреждава. Но инстинктите за самосъхранение принуждават пътника да гледа на вратата на амбулаторията като на нещо, което може да го отведе към смъртта, но може да го отведе и към живота.
„Хиляди пъти болен“ — това е термин, на който се смеят всички пациенти и медицинската върхушка, но той е дълбок, справедлив, точен, сериозен.
„Пътникът“ ще откъсне поне един ден почивка от съдбата, преди да се върне обратно към земния си път, който толкова прилича на небесните пътища.
Най-важното е пределната цифра, планът. Трудна работа е да попаднеш в този план, защото колкото и да е голям потокът от посерковци, вратите на болницата са тесни.
Витаминният комбинат, където живеех, имаше само две места за дизентерия в районната болница, две скъпоценни карти, и то отвоювани с бой за „витаминката“, тъй като дизентерията на златната мина или на оловния рудник, или дизентерията на пътното строителство струва повече от посерковците на витаминния комбинат.
С израза витаминен комбинат се означаваше просто една барака, където в разни котли се вареше екстракт от клек — отровен боклук, ужасно горчива кафява смес, вряла дни наред до пълното й сгъстяване. Тази смес се правеше от иглички, които се „ръфаха“ от затворниците по цяла Колима, от пътниците, омаломощени в златния забой. Тези, които се бяха спасили от златната мина, ги караха да умират, докато създават витаминен продукт — екстракт от иглолистни клони. Имаше горчива ирония в самото име на комбината. Според началството и според вековния опит на големите северни експедиции иглолистното дърво беше единственото местно средство срещу болестта на полярниците и на затворниците — скорбута.
Цялата северна лагерна медицина се въоръжи официално с мисълта за този екстракт и го обяви за единствено средство за спасение — ако клекът не помогнел, значи нищо нямало да помогне.
От тази смес ни се повдигаше, даваха ни я по три пъти на ден, без нея не ни даваха храна в стола. Колкото и напрегнато да чакаше арестантският стомах поне някакъв тестен намек в супата си, за да може да прослави храната като такава, администрацията безнадеждно разваляше този важен момент, настъпващ по три пъти на ден, понеже преди това ни караше да глътнем малко иглолистен екстракт. От тази толкова горчива смес започваш да хълцаш, за няколко минути получаваш спазми в стомаха и апетитът ти е безнадеждно развален. В този клек също имаше някакъв елемент на наказание, на възмездие.
Тесният проход към стола се охраняваше с щикове, както и масичката, където до ведрото и малкото желязно черпаче от консервена кутия седеше лагерната „лепка“ и лепваше по една изцеряваща доза отрова в устата на всеки.
Това дългогодишно мъчение с клека, наказанието с черпачето, провеждано из целия Съюз, имаше една особеност: екстрактът сто пъти беше преваряван в котлите и в него нямаше никакъв витамин С, който би могъл да те спаси от скорбута. Витамин С е много летлив, той изчезва след петнайсет минути варене.
Но се водеше медицинска и напълно достоверна статистика, която убедително и „с цифри в ръка“ доказваше, че мината дава повече злато, а леглодните намаляват. Че хората, по-скоро пътниците, умиращи от скорбут, умират само защото са изплювали спасителната смес. Дори се съставяха актове срещу изплюлите и ги изпращаха в карцерите и в РУР-ове5. Имаше много такива таблици.
Цялата борба със скорбута беше кървав, трагичен фарс, който напълно отиваше на фантастическия реализъм на тогавашния ни живот.
Вече след войната, когато на най-високо ниво вникнаха в тази кървава материя, клекът беше забранен напълно и повсеместно.
След войната на север в голямо количество започнаха да докарват плодове от шипка, съдържащи реален витамин С.
Колима е пълна с шипки — планински, нискостеблени, с лилавееща месеста част. А по наше време ни забраняваха да се приближаваме до шипките по време на работа, дори стреляха и убиваха тези, които се опитваха да хапнат от този плод, без изобщо да знаят за лечебната му същност. Шипките се пазеха с конвой от затворниците.
Шипките изгниваха, изсъхваха, скриваха се под снега, за да се появят отново напролет, да надникнат изпод леда, като те примамят сладко и нежно, като съблазнят езика ти само с вкус, с тайнствена вяра, но не и със знание, не с наука, вместена в циркулярни писма, които препоръчваха само клек, кедров клек, екстракт от витаминния комбинат. Омаян от шипката, пътникът прекрачваше границите на зоната, излизаше от магическия кръг, очертан от вишките, и получаваше куршум в тила.