За да си извоюва човек карта за дизентерията, трябваше да се представят „изпражнения“ — кашава капчица слуз от задния проход. При нормална лагерна храна затворникът пътник има „изпражнения“ по веднъж на пет дни, не по-често. Това е поредното медицинско чудо. Изглежда, всяка троха се всмуква от всяка клетка на тялото, а не само от червата и стомаха. Кожата също би искала, и тя беше готова да всмуква храна. Червата връщат, изхвърлят нещо, което не е много разбираемо — трудно е дори да се обясни какво точно изхвърлят.
Затворникът не винаги може да накара правото си черво да изригне в ръцете на лекаря с документална и спасителна капчица слуз. За никаква неловкост и срам не може и дума да става, разбира се. Срамът е твърде човешко понятие.
Но ето че се появява шанс да се спасиш, а червата не проработват, не изхвърлят тази капчица слуз.
Лекарят търпеливо чака на място. Без капчица няма болница. Някой друг ще се възползва от картата, а тези други са доста. Засега ти си този късметлия, само че твоят задник, правото ти черво не може да се оттласне, не може да отхрачи, да направи старт към безсмъртието.
Най-после нещо пада, след като е било изстискано от лабиринта на червата, от тези дванайсет метра тръби, чиято перисталтика изведнъж е отказала.
Аз седях зад оградата, с всичка сила си натисках корема, умолявах правото си черво да изстиска, да предаде заветното количество слуз.
Лекарят седеше търпеливо и си пушеше махорката. Вятърът шумолеше в скъпоценната карта, затисната на масата с колимска „бензинка“. Такива карти се подписваха само от лекаря и лекарят носеше лична отговорност за диагнозата.
Аз призовах на помощ цялата си злоба. И червата ми проработиха. Правото ми черво изхвърли някаква храчка, някаква пръска — ако думата „пръски“ има единствено число — капчица слуз, сиво-зелена на цвят и със скъпоценната червена нишка отгоре — невероятно ценна стока.
Количеството изпражнения се побра на средата на елхово клонче и в началото ми се стори, че в моята слуз няма никаква кръв.
Но лекарят беше по-опитен от мен. Той приближи към очите си храчката на правото ми черво, помириса слузта и без да си мие ръцете, ми подписа картата.
В същата бяла северна нощ аз бях докаран в районната болница „Беличия“. Болница „Беличия“ имаше тапия за „Централна районна болница на Северното планинско управление“ — това словосъчетание се употребяваше и в разговорите, и в бита, и в официалната кореспонденция. Нямам представа кое от двете е възникнало по-рано — дали битът е узаконил бюрократичната фльонга или формулата само е изразила душата на бюрократа. „Ако не вярваш, приеми, че е приказка“, както казват криминалните в една тяхна пословица. А в действителност, наред с останалите райони на Колима — Западния, Югозападния и Южния — „Беличия“ обслужваше Северния район, тя беше районна болница. А централната затворническа болница беше огромна, издигаше се близо до Магадан, на 23-ия километър на главния път Магадан — Сусуман — Нера, и беше болница с хиляда легла, по-късно прехвърлена на Левия бряг на река Колима.
Огромна болница, с помощни предприятия, с риболов, със совхоз и с хиляда легла, с по хиляда умрели колимски „пътници“ на ден в месеците „пик“. Тук, на 23-ия километър, вървеше уволнение — последен етап преди морето и преди свободата или смъртта някъде в инвалидния лагер до Комсомолск. На 23-ия километър зъбите на дракона се разтваряха за последен път и пускаха на „свобода“ — разбира се, случайно оцелелите в колимските сражения, в студовете.
„Беличия“ беше на 501-ия километър по това трасе, близо до Ягодное, само на шест километра от северния център, отдавна превърнат в град; а през 1937 година, когато пресичах рекичката, конвоиращият ни войник набързо застреля един голям див петел, без да ни накара да мръднем встрани или да залегнем.
Точно в Ягодное ме бяха съдили няколко месеца по-рано. „Беличия“ беше болница с около сто легла за затворниците, със скромен щат за обслужване — четирима лекари, четирима фелдшери и санитари — все от затворниците. Само главният лекар беше на договор, член на партията, Нина Владимировна Савоева, осетинка, с прякор „Черната майка“.
Освен този щат болницата можеше да държи на всевъзможните ОП и ОГ — нали действието не се развиваше през трийсет и осма, когато никакви ОГ и ОП нямаше в болницата на „Партизан“, в екзекуторското гаранинско6 време.
6
Полк. С. Н. Гаранин — началник на североизточните трудово-изправителни лагери през 1938, описан в разказа на Варлам Шаламов „Как започна всичко това“. — Б.пр.