— Лонгуърт ми каза, че искал да разговаря с мен, защото чел книгите ми. Имал да ми разкаже някаква история и вярвал, че аз съм човекът, който би могъл да я опише. Казах му, че не търся никакви сюжети. Тогава гой подхвърли необикновеното предположение за убийството на Хувър, свързвайки го с някакви изчезнали лични досиета. Каза ми да направя проверка на самоличността му. Имах възможност да го сторя и той явно е знаел това. Може би звучи налудничаво, но аз захапах въдицата. Господ ми е свидетел, че не повярвах. Хувър бе стар човек с дългогодишно сърдечно заболяване. Но идеята ме омагьоса. И фактът, че този Лонгуърт си бе направил труда да…
О’Брайън скокна от стола. Застана зад бюрото и загледа Питър с горящи очи.
— Лонгуърт… Досиетата… Кой ви изпрати при мене? Кой сте вие? Какво, по дяволите, съм за вас?
— Моля?
— Очаквате да ви повярвам? Пристигате от улицата посред нощ и ми дрънкате разни измислици! Какво, за бога, искате от мен?
— Не разбирам за какво говорите — отвърна Чансълър напълно объркан. — Никога досега не съм ви виждал.
— Солтър и Крепс! Хайде, карайте! Солтър и Крепс! W те бяха там, нали?
— Кои са Солтър и Крепс? Къде да са били?
О’Брайън се извърна. Дишаше тежко.
— Знаете къде. Нерегистрирано покритие. А Лонуърт е на Хавайските острови.
— Той живее на Мауи — подкрепи го Питър. — Отплатили му се по този начин. Другите две имена не съм чувал. Не ги е споменавал въобще. С Лонгуърт ли са работили?
О’Брайън стоеше неподвижно. Постепенно се извърнакъм Чансълър и присви очи:
— Работили с Лонгуърт? — едва чуто прошепна. — Какво искате да кажете с това „работили заедно“?
— Точно така. Лонгуърт бил прехвърлен от Бюрото на работа под дълбоко законспирирано прикритие в Държавния департамент. Но това не е било истина. Просто прикритие. Дотолкова успях да проуча. Но ме изумява това, че вие тук знаете въобще за Лонгуърт.
Старши агентът продължаваше да гледа мълчаливо. Ужасените му зеници се разшириха.
— Вие сте напълно чист?
— Какво?
— Вие сте чист? Пристигате направо от улицата и сте съвършено чист.
— Какво значи това, че съм „чист“?
— Ако не сте, не бихте говорили всичко това… Би било лудост. „Дълбоко законспирирано прикритие в Държавния…“ О, боже! — О’Брайън сякаш беше в транс, даваше си сметка за напрежението, но не можеше да се отърси от него. Подпря се на бюрото, ръцете му се впиха в дървото. Притвори очи.
Питър се разтревожи:
— Може би е по-добре да ме заведете при друг?
— Не. Почакайте малко. Моля ви.
— Няма смисъл. — Питър се надигна от стола си. — Както сам казахте, това не е за вас. Нека поговоря с някого от другите дежурни офицери.
— Няма други.
— Казахте по телефона…
— Знам какво съм казал. Опитайте да разберете! Трябва с мен да разговаряте! Да ми кажете всичко, което знаете! Всяка подробност!
„Никога“, помисли си Питър. Няма да спомене за Алисън, тя не бива да бъде намесена. Пък и няма желание да продължи разказа си пред този необяснимо възбуден човек.
— Искам други да ме изслушат.
О’Брайън примигна няколко пъти. Дойде на себе си, пристъпи сковано към полицата в другия край на кабинета, извади касетофон и се върна към бюрото. Седна и отвори долното чекмедже. Извади малка пластмасова касета.
— Неразпечатана е, касетата е неизползувана. Ще я изпробвам, ако желаете. — Агентът отвори кутията, изтегли касетата и я сложи в магнитофона. — Имате честната ми дума. Другите ще чуят каквото ми разкажете.
— Записът не върши работа.
— Трябва да ми се доверите — каза О’Брайън. — Каквото и да мислите за поведението ми преди няколко минути, трябва да ми се доверите. Ще запишем целия ви разказ. Не си казвайте името. Кажете, че сте писател, това е всичко. Назовете имената на всички участвуващи, без тези, които са лично или професионално свързани с вас. Ако се окаже невъзможно, ако трябва да ги споменете във връзка със събитието, вдигнете ръка. Ще спра магнитофона и ще помислим какво да правим. Приемате ли?
— Не — възрази Чансълър. — Сега почакайте вие. Не съм дошъл тук за това.
— Дойдохте, за да сложите край на безобразията. Така поне ми казахте. Край на убийствата, край на терора, край на изнудванията! Същото искам и аз! Вие не сте единственият притиснат до стената. Нито Филис Максуел! Господи, аз имам жена и деца!
Питър се отдръпна, разтърсен от думите на О’Брайън.
— Какво казахте?
Смутено, агентът от ФБР понижи глас:
— Казах, че имам семейство. Не е важно. Не обръщайте внимание.
— Напротив, аз мисля, че е твърде важно — отвърна Питър. — Просто не мога да ви обясня колко е важно за мен тъкмо сега.