Магнитофончето е в ръцете на бившия министър. Той говори на Лонг:
— Вие знаехте ли за тия отреди на смъртта?
— Говореше се — предпазливо отговаря Лонг. — Но аз не съм участвувал.
— Не се опитвайте да спасявате собствената си кожа.
— Какво има да спасявам?! Ако подушат какво съм извършил, какво върша в момента — ще ми видят сметката.
— Това отново ни връща към отредите на смъртта — рече жената. — Вие какво сте чували за тях?
— Нищо особено — отговори Лонг. — Никакви доказателства. Хувър е разделил всичко по сектори. Всичко и всеки. И действува съвършено секретно. Никой фактически не знае с какво се занимава колегата му от съседната стая. Всеки има своя ресор.
— Гестапо! — процежда жената.
— Какво точно сте чули? — настоява бившият член на правителството.
— Че съществуват крайни решения, ако един проект пропадне.
Жената се вглежда в Лонг, после притваря за миг очи:
— Крайни… божичко!
— Ако наистина се нуждаем от последен, солиден аргумент — казва оплешивяващият мъж, — ето — имаме го. Хувър ще бъде убит в понеделника след две седмици и досиетата ще бъдат отнети.
— Не! — Алекс блъсва вратата с такава сила, че тя се тряска в стената. — Не бива! Получихте каквото ви трябва. Изправете го пред съда! Нека понесе наказанието на закона! На цялата страна!
— Не разбирате — заговаря членът на правителството. — В тази страна няма съд, няма съдия, няма депутат, няма сенатор, няма дори президент или министър, които да го изправят пред съда. Той е извън обсега на закона.
— Не е вярно! Нали съществуват закони!
— Но съществуват и досиета — тихо вмъква журналистката. — Ще има нови преследвани… от тези, които трябва да оцелеят.
Мередит се вглежда в очите, вторачени в него. Хладни, безчувствени очи.
— Но вие по нищо не се различавате от него — изрича Алекс, сигурен, че ако въобще му се удаде да излезе от тази къща, отново ще бъде гонен и преследван.“
Чансълър остави молива. Чак сега забеляза, че Алисън стои в рамката на вратата. Загърната в синята си хавлия, тя стои и го наблюдава. Изпита признателност заради топлотата в погледа и усмивката й.
— Знаеш ли, че стоя така почти цели три минути и ти не ме забелязваш?
— Прости ми.
— Нищо. Беше ми интересно. Ти бе толкова далече оттук.
— Бях в Маклийн, Вирджиния.
— Не е чак толкова далече.
— По-добре да беше. — Питър я взе в обятията си. — Прекрасна си, обожавам те, нека си легнем.
— Но аз току-що станах. Налей ми малко кафе да ме разсъни.
— Защо искаш да се разсъниш?
— За да ти се радвам. Сладострастно ли звучи? — И тя го целуна.
— Кафето е изстинало. Ще поръчам пак.
— Добре. Както искаш.
— Ще ми се да изпратя нещо по пощата.
— Какво?
— Това, което написах през последните няколко дни. Да го пратя на машинопис.
— Сега ли?
Питър кимна.
— Би трябвало да го прочета отново, да го ксерографирам и да го изпратя по човек. Но просто нямам желание да го поглеждам, поне за известно време. Искам да се отърва от написаното. Имам пликове във куфарчето си. — Запъти се към телефона, припомняйки си указанието на О’Брайън. — Централа? Тук е мистър Питърс от 511. Искам да направя поръчка за сервиране, но същевременно искам да изпратя нещо със специална пощенска пратка. Мога ли да помоля сервитьора да го свали на рецепцията?
— Разбира се, мистър Питърс. — Стори му се, че долови усмивка в гласа на телефонистката.
Те лежаха притиснати в обятията си, блаженствуващи от момента и от повторно нарастващо желание.
Следобедното слънце се отразяваше в невидимите прозорци на отсрещните сгради. Тихи напеви на коледна песен се носеха от улицата и отекваха пред витрината на големия ъглов магазин. Питър изведнъж си даде сметка, че голямата част от деня бе отминала.
Телефонът иззвъня. Чансълър се пресегна за слушалката.
— Мистър Питърс? — Беше телефонистката. Питър я позна по гласа.
— Да?
— Мистър Питърс, зная, че съвсем не е редно. Разбирам, че не искате да се знае, че сте в хотела, и, уверявам ви, никому не съм казвала…
— Какво има? — прекъсна я Питър и сърцето му започна лудо да бие.
— Един човек чака на линията. Казва, че случаят е от изключителна важност и иска да говори с мистър Чансълър. Гласът му е на много болен човек, сър.
— Кой е той?
— Казва се Лонгуърт. Алан Лонгуърт.
Болката в слепоочията накара Питър да притвори очи.