— Вземете асансьора! — каза журналистката. — Ето го! — И отстъпи да му покаже.
Това движение привлече вниманието на непознатия. Той тръгна към Питър. Чансълър се оттегли назад.
Непознатият си пробиваше път сред гостите. В най-отдалечения край на залата зад маса с ордьоври влезе сервитьор през летящи врати. Чансълър пусна чашата и хванал под ръка двете удивени журналистки, се упъти към вратите.
Преследвачът бе на крачки след него, а летящите врати точно зад масата. Питър се дръпна встрани, без да пуска жените. Когато непознатият се отскубна от тълпата, Чансълър завъртя жените и ги блъсна с всичка сила към затичания към него мъж. Той изкрещя. Моливът на дебелата журналистка се бе забил в устната му. Бликна кръв. Питър хвана с две ръце масата, отрупана с ястия и две грамадни купи пунш, повдигна я и всички сребърни прибори, чаши, питиета и ястия се обърнаха на пода.
Глъчката прерасна в писъци. Разнесе се свирка. Питър се втурна през летящите врати в един килер.
На лявата стена видя надпис „Изход“. Грабна сервитьорска количка и я затегли след себе си с такава сила, че едното й колело се отвинти. Купи със салата се изтърколиха точно пред вратата. Хвърли се към изхода н отвори с рамо вратата. Погледна назад. Пред входа на кухнята цареше хаос, но никъде не съзря преследвача си.
По стълбището нямаше никой. Взимаше стъпалата по три наведнъж, а на площадките се прехвърляше през перилата.
Закова на място със скок, лявото му коляно се заби в железен стълб. Долу, пред вратата на фоайето, стоеше човекът, когото бе видял на Кънектикът Авеню. Човекът, който бе скочил от колата. Това вече не бе роман, а самата истина. И пистолетът в ръката му бе истински.
Чисто безумие! Завладя го безразсъдната мисъл, че в джоба си има магнитофонче, увито в носна кърпа. Неволно вдигна ръка да го задействува, да натисне с пръсти по джоба. Да пусне несъществуващия магнитофон? Какво ставаше с него?
— Какво искате от мен? Защо ме преследвате? — шепнешком запита Чансълър, несигурен кое е факт и кое — въображение.
— Просто искаме да поговорим с вас. Бъдете сигурен, че…
— Не! — Нервите му не издържаха. Излетя със скок от площадката, усещайки празно пространство под себе си. Нейде дълбоко из звуковите пластове на това пространство долови противното свистене на куршум, който не успя да го засегне. Питър не можеше да повярва на очите си.
Изведнъж ръцете му се вкопчиха в коса и плът. Летящото му тяло със сила се стовари върху противника и той тръшна главата му в желязната врата.
Реално съществуващият човек с реално съществуващото оръжие в ръка се свлече на земята, лицето и косите му оплескани в кръв. Питър се изправи на крака, постоя за миг зашеметен и изплашен, опитвайки се да отдели реалност от фантазия.
Трябваше да бяга. Нищо друго не му оставаше. Разтвори вратата с отривист жест и се огледа в мраморното фоайе. Портиерът стоеше на входа с ръка върху кобур и радиостанция на ухото. Когато Питър наближи, той заговори:
— Горе настъпил безпорядък, а?
— Да. Понапили са се няколко души.
— Вашите момчета намериха ли ви? Казаха ми, че сте от Бюрото.
Питър се опря с ръка върху дръжката на вратата.
— Каквоо?
— Помощниците ви. Ония двете момчета. Дойдоха веднага след вас. Показаха ми картите си. И те са от ФБР.
Чансълър не искаше повече да слуша. Това бе венец на лудостта! ФБР! Затича се надолу по стъпалата, очите му се замъглиха, дъхът му почти секна.
— Дойдохте даже преди уреченото време, мистър!
Таксито стоеше на няколко крачки от него до тротоара. Той се затича и бързо се вмъкна вътре.
— Карайте по Елипс роуд. Но побързайте, за бога! Завийте към Смитсъновия парк! Ще ви кажа къде да спрете.
— Ваша воля! — И таксито набра скорост.
Питър се извърна и през задното стъкло огледа Коркорановата галерия. По стълбите тичешком слизаше човек, хванал с ръка лицето си, а в другата държеше радиостанция. Това бе човекът от приема на втория етаж, чиято устна кървеше, пробита от молива на дебелата журналистка. Той забеляза таксито. Сега други щяха да причакат Питър някъде по пътя.
Влязоха по кривата около Елипсата. На юг остана Вашингтонският монумент. Прожектори къпеха в светлина алабастровата колона.
— Забавете — каза Питър, — карайте близо до тревната площ. Но не спирайте. Ще скоча в движение, но не искам… — Фразата секна, не знаеше как точно да се изрази. Шофьорът му помогна.
— Но не искате да ви видят, ако някой следи таксито, така ли?
— Да.
— Неприятности ли си имате?
— Да.
— С полицията?
— О, господи… не! Лични…