— Какво?
Полицаят стоеше пред него и го разглеждаше най-внимателно.
— Толкова сте оплескан, че…
— Паднах. Нали ви казах…
— Разбрах. Понапили сте се. Интересно, не лъхате на алкохол.
— Пих водка.
— Да не сте в депресия? Семейни проблеми ли имате? Или други неприятности? Искате ли да извикам свещеник или равин? А може би адвокат?
Питър проумя.
— Аха. Мислите, че искам да се удавя?
— Случва се. Вадили сме и трупове от Басейна на приливите.
— Къде се намираме?
— В югоизточната му част. — Полицаят посочи надясно. — Ето я крайбрежната Охайо драйв, а отсреща е мемориалът на Джеферсън.
Питър погледна часовника си. Минаваше девет и половина. Губеха му се почти два часа. Два часа е бил в несвяст. А му предстояха дела. Първо трябваше да успокои загрижения полицай. Подбираше си думите със затруднение:
— Вижте, нищо ми няма. Повярвайте. В същност трябва да позвъня по телефон. Някъде наблизо да има кабина?
Полицаят се пресегна и закопча кобура си.
— Там, по Охайо драйв, на около стотина ярда, а може и по-малко. Може да хванете и такси. Но ако ви спрат отново, внимавайте. Другите колеги могат да се окажат по-строги от мене.
— Благодаря ви за предупреждението — усмихна се Питър. — И за загрижеността.
— Такава ни е работата. А сега, внимавайте.
Чансълър кимна и тръгна напреко през тревата към Охайо драла. Явно някой подслушваше телефона му в хотела. Ако се обади на Алисън, нищо няма да може да й обясни. Най-напред трябва да се свърже с О’Брайън.
— Къде сте, по дяволите? Нали ви наредих изрично да не напускате хотела! Ама че проклета…
— Онези лудите се опитаха да ме очистят — прекъсна го Чансълър, спомняйки си думите на Варак. — Маниаците.
— Маниаците? — О’Брайън бе като втрещен. — Откъде чухте тази приказка?
— Тъкмо за това трябва да поговорим. За това и за други неща. Аз току-що излязох от Коркорановата галерия.
— От Коркорановата… Били сте там?
— Да.
— О, господи! — О’Брайън бе сякаш изплашен.
— Сега съм на…
— Млъкнете! — ревна му изведнъж агентът. — Не говорете повече. Почакайте така на телефона. — Питър чуваше дишането му. Агентът трескаво мислеше. — Снощният ни разговор. Мислете внимателно. Казахте ми, че сте се обадили на три места в Ню Йорк от телефонни кабини. Използували сте кредитната си карта.
— Но аз…
— Мълчете, ви казах! Помислете! Звънили сте преди и след пожара на Тридесет и пета улица.
— Да, но…
— Слушайте ме! Единият разговор особено… май че беше след пожара, но не съм сигурен. Отидете в кабината, откъдето сте се обадили. Разбрахте ли ме? Не ми отговаряйте веднага! Отсейте!
Питър се опита да го разбере. Три пъти не бе звънял, а само веднъж. Позвънил бе на Тони Морган преди изстъпленията на Тридесет и пета улица. После въобще не бе звънял.
Отсейте! Елиминирайте излишното! Ясно! Агентът имаше пред вид тъкмо този разговор, тъкмо онази кабина.
— Да, разбрах.
— Така. Това стана после, нали? След Тридесет и пета?
— Да.
— Някъде на Уисконсин Авеню, нали?
— Да. — Това пак бе заблуда.
— Добре. Вървете там. Ще се обаждам през десет минути. Изберете някаква фраза от разговора ни, за която ще се сетя, и я кажете, когато вдигнете телефона. Ясно ли е?
— Ясно.
Питър окачи слушалката и излезе навън. Продължи да върви на юг към светлините на моста, надвиснал над река Потомак, и гледаше за такси. Мъчеше се да си спомни точно къде се намираше телефонната кабина, откъдето бе позвънил на Морган. Бе накъде, около университета „Джордж Вашингтон“.
Появи се такси. Намериха кабината без усилия. По улиците пак имаше тълпи от хора, многоцветни светлини и коледни песни. Той помоли шофьора да почака: имаше само две петдесетдоларови банкноти, трябваше да ги развали, а таксито му бе нужно.
Сега вече имаше пред себе си определена цел.
Да открие значението на Часонг.
Затвори вратата на кабината и свали слушалката от вилката, като пръстът му натискаше езичетата. Веднага щом се разнесе звън, той отпусна пръст и заговори:
— Мога да остана при вас цялата нощ… Ще ви оставя вие сам да решите… — Такива бяха първите му думи, когато се срещна с агента.
— Чудесно — отвърна О’Брайън. — Аз съм на десетина пресечки от вас, на Дванадесета улица. Нищо чудно да ме следят, затова няма да се срещаме. Разкажете ми какво се е случило. Откъде научихте думата маниаци?
— Защо? Толкова ли е необикновена?
— Не се шегувайте. Нямате време.
— Не се шегувам. Просто съм предпазлив. Ако видя, че някой ме наблюдава или че наблизо спира кола, веднага ще побягна. Мисля, че вие сте вън от подозрение, О’Брайън, поне така ми казаха. Но искам да се уверя. Сега кажете ми какво значи това определение. Кои са маниаците?