Всичко?
О, господи…
Венис вие познавате… Браво също. Но не е Браво. Невъзможно да е Браво! Това бяха думи на Стефан Варак.
Такова благородство, такова достойнство — Пол Брумли.
Петият човек, Браво. Мънро Сейнт-Клеър.
Чансълър усети, че съзнанието му плува в мъгла. Болката в слепоочията го блъсна отново. Той гледаше безпомощен, безсилен да се помръдне и спре стареца, който се хвърли към желязната врата между вагоните и я разтвори. Чу се изскърцването на друга врата и силна струя студен въздух нахлу заедно с отчетливото тракане на колелетата по релсите.
Разнесе се страхотен вик — вик от болка или може би вик за кураж, все едно — вик пред смъртта. Брумли се бе хвърлил в нощта.
За Питър Чансълър вече нямаше покой.
Мънро Сейнт-Клеър.
Браво.
30
Таксито отби от шосето край залива Куонтико и мина през каменния свод на входа за мотела „Пайнс“. Той бе откъснат от всички други постройки в тази част на залива. От двете му страни нямаше други сгради — само високи тухлени стени, а самият мотел сякаш се бе надвесил над водата.
Питър слезе и плати на шофьора на яркото осветление от входа. Навсякъде имаше прожектори. Таксито бързо се отдалечи. Питър тръгна към просторните входни врати в колониален стил.
— Спри и не мърдай! Не движи ръцете си!
Чансълър се вцепени. Покоряващата заповед идеше от мрака отвъд прожекторите, вляво на входа.
— Какво искате?
— Обърнете се насам — заповяда гласът от мрака. — Бавно! Вие сте! Не бях сигурен!
— А вие кой сте?
— Не съм от маниаците. Влезте вътре и попитайте за мистър Морган.
— Морган?
— Мистър Антъни Морган. Ще ви заведат в стаята.
Отново безумие! Антъни Морган! Питър безмълвно се подчини на необяснимата заповед и влезе във фоайето. Пристъпи към регистрацията. Висок, мускулест служител учтиво се надигна. Чансълър смутено запита за Антъни Морган.
Служителят кимна: в ясните му очи се четеше не само съобразителност, но и някакъв таен умисъл. Позвъни за униформения хоп. Той също бе висок и снажен.
— Заведете този джентълмен в номер седми, моля.
Питър последва униформения младеж по покрития с килим коридор. Прозорецът в дъното бе с изглед към залива. На Чансълър му се стори, че вижда желязна решетка зад стъклото. Стигнаха стая номер седем. Младежът леко почука.
— Да? — чу се глас отвътре.
— Една игла — тихо отвърна момчето.
— Четири — каза гласът зад вратата.
— Единадесет.
— Тринадесет.
— Десет.
— Достатъчно — рече човекът отвътре. Резето се дръпна и вратата се отвори. Силуетът на О’Брайън се очерта на сумрачната светлина на луксозно обзаведената стая. Той кимна към момчето и покани Чансълър да влезе. Питър видя, че прибира пистолета в кобура си.
— Къде е тя? — веднага попита Питър.
— Шшшт! — Агентът от ФБР затвори вратата, с пръст върху устните си. — Задряма преди двадесетина минути. Не можеше да заспи. Изтормозена е.
— Къде е?
— В спалнята. Не се безпокойте, прозорците откъм залива са снабдени с електронно устройство, с решетки и с непробиваеми от куршум стъкла. Никой не може да я достигне. Оставете я да си отдъхне.
— Искам да я видя!
О’Брайън кимна.
— Добре. Влезте! Само тихо!
Чансълър леко открехна вратата. Лампата светеше. Алисън спеше, покрита отгоре с одеяло. Главата й бе отметната назад, светлината осветяваше здравото й, хубаво лице. Дишаше дълбоко. Бе заспала преди двадесет минути. Ще я остави да подремне още малко. Предстоящият разговор ще бъде по-успешен, ако Алисън е близо до изтощението.
Затвори вратата.
— Тук има ниша за закуска — каза О’Брайън.
Всекидневната бе по-просторна, отколкото му се стори в началото. В източната страна зад подвижна преграда имаше кръгла маса. Прозорецът край нея бе с изглед към залива. Ясно се виждаше желязната решетка на стъклото. Зад паравана се намираше кухненски бокс. Върху печката имаше кафе. О’Брайън взе две чаши от етажерката и ги напълни.
Питър седна.
— Това не е съвсем обикновен мотел, нали?
— И все пак има доста добър ресторант. Твърде популярен сред хората от професията.
— Частен ли е? Или на ЦРУ?
— И да, и не. Принадлежи на военноморското разузнаване.
— А онези хора? Чиновникът на рецепцията? Хопът? Те какви са?
— Варак ви каза. Не сме много, но се знаем. И си помагаме един на друг. — О’Брайън отпи от кафето си. — Прощавайте, че ви подхвърлих името на Морган. Но за това имам причина.