— Каква?
— Вие с момичето утре ще заминете, но Морган ще остане регистриран тук. Ако някой попадне по следите ви и стигне дотук, името Морган в регистратурата ще бъде като уловка. Те ще ви потърсят в номер седем. И така ще узнаем кои са.
— Аз мислех, че знаете кои са маниаците. — Питър пиеше кафето си и внимателно разглеждаше О’Брайън!
— Знам само някои от тях — отвърна агентът. — Готов ли сте да говорите?
— След малко. — Главоболието му постепенно затихваше, но не бе изчезнало съвсем. Нужно му бе още малко време да избистри мисълта си. — Благодаря ви, че се погрижихте за нея.
— Беше ми приятно. Имам племенница на нейните години — дъщеря на брат ми. Те много си приличат. Хубави, решителни лица. Не само приятни, нали разбирате?
— Разбирам. — Болката бе почти отминала. — Какви бяха тия цифри при отварянето на вратата?
Агентът се усмихна:
— Старомодно, но ефектно. Не по-различно от онова, което пише в шпионските романи. На принципа на прогресията и синхронизирането най-вече. Нещо, за което вие, писателите, изглежда, не знаете?
— Какво значи това?
— Изходен код с определена цифра. Аз прибавям към него число и ответната страна трябва да свърже това число с друго — плюс или минус. Трябва да отговоря: страшно бързо.
— Ами ако не успее?
— Видяхте, че бях извадил пистолета. Досега не съм го използувал при такъв случай, но сега нямаше да се поколебая. Щях да го застрелям през вратата.
Чансълър постави празната чашка върху масичката за кафе.
— Сега можем да поговорим.
— Добре. Какво стана?
— Брумли ме последва във влака. Опита се да ме убие. Аз имах късмет, но той — не. Отскубна се от мене и се хвърли от влака.
— Брумли? Невъзможно!
Питър бръкна в джоба си и измъкна пистолета, който бе взел от Брумли.
— Ето, стреля с него през седалката в средата на третия или четвъртия вагон на влака, който тръгна в два часа от Вашингтон. Аз не съм стрелял. Тогава?
О’Брайън се надигна от стола си и отиде към телефона в нишата. Докато набираше, каза:
— Човекът, когото поставихме да следи Брумли, действуваше явно. Веднага ще проверим. — Агентът тутакси доби делови маниер. — Отдел „Сигурност“, Разузнаване, окръг Колумбия. Дежурен офицер О’Брайън… Да, Чет, аз съм. Благодаря, свържи ме, моля те… Тук е О’Брайън. Един от агентите със специално назначение покриваше обект на име Брумли. Хотел „Олимпик“, центъра. Открийте го, моля ви. Веднага. — О’Брайън постави ръка върху слушалката и се обърна към Чансълър. — Вие връщахте ли се в хотела? Казахте ли някому — на Рамирес — на който и да е, че ще пътувате с влак?
— Никому.
— На таксиметровите шофьори?
— От девет и половина съм наел само едно такси. Закара ме до Бетезда и остана да ме чака там. Шофьорът не знаеше, че се готвя да отивам на гарата.
— Господи, това не е… Да, какво? Не можете? — Агентът присви очи, докато разговаряше. — Въобще не отговаря? Изпратете помощен отряд в „Олимпик“ и влезте във връзка с полицията. Поискайте съдействие от тях. Сигурно човекът е в беда. Ще ви потърся по-късно. — О’Брайън окачи слушалката. Беше смутен и объркан и не го криеше.
— Какво може да е станало? — запита Питър.
— Не знам. Само двамата знаехме — момичето и аз. — Агентът се вторачи в Чансълър.
— Почакайте. Ако вие сте…
— Аз не съм — прекъсна го О’Брайън. — Тя не се е отделяла от мен нито миг. Не е говорила по телефон.
— А хората отвън? Онези, които така ловко се справят с прогресиите?
— Няма начин. Чаках да тръгне и последният влак и чак тогава ги предупредих, че може да се появите. Но въобще не съм споменавал с какво ще пътувате. Имам им пълно доверие. По-лесно е така, по-малко отговорности. — Агентът бавно се върна към масата и изведнъж се хвана за главата. — Майчице мила, аз съм причината! Пред хотел „Хей-Адамс“, когато влизахме в колата. Тя бе разстроена. Тогава й казах. Той сигурно е чакал до стената край автомобилната алея. Скрит в сянката.
— За какво говорите?
О’Брайън се отпусна разстроен и покрусен.
— Брумли е знаел къде сте настанен. Сигурно е чакал пред хотела с надеждата да ви застреля отблизо. Ако е наистина така, то той е чул думите ми. Трябва да ви се извиня, че едва не ви убиха заради мен.
— Подобно извинение трудно мога да приема.
— Не ви се сърдя. Какво стана с Рамирес? Защо ходихте при него?
Преходът от Брумли към Рамирес бе прекалено бърз за Питър. Няколко секунди трябваше да минат, за да изличи от съзнанието си образа на болнавия старец. Но той бе решил. Щеше да разкаже всичко на О’Брайън. Бръкна в джоба си и измъкна окървавеното листче с имената.