— Главно в мисионерски училища. Това влизало във възпитателната програма. В очите на бога всички деца са равни. Фалш! Ходиш с ония деца на училище, защото това вероятно е помагало на учителите, но изключено да седнеш да се храниш или да играеш с тях.
— Чакай. Нещо не ми е ясно. — Питър се изтегна през завитите й крака и се подпря на лакът, подложил ръка под главата си.
— Какво?
— Кухнята в Роквил. Мебелировката от тридесетте години. Даже и кафеварката. Ти ми каза, че баща ти специално поръчал такива мебели, за да й напомнят за детството.
— За щастливите мигове от детството казах. Или поне е трябвало да кажа. Като дете майка ми се е чувствувала най-щастлива в Тълса, когато родителите й се завръщали, но то не било често. Тя ненавиждаше Далечния Изток, ненавиждаше пътуването.
— Странно тогава, че е решила да свърже живота си с военен.
— Нищо странно, може би ирония на съдбата. Баща й бе епископ. Съпругът й стана генерал. И двамата бяха силни, решителни мъже и много убедителни. — Алисън отбягна погледа му. Той не направи опит да го задържи.
— Кога се е срещнала с баща ти?
Алисън всмукна дълбоко от цигарата си:
— Чакай да помисля. Господ е свидетел, че той често ми го е разказвал, но винаги с някакви изменения. Сякаш постоянно, упорито и нарочно преувеличаваше или внасяше романтичност в историята.
— Или скриваше нещо?
Тя гледаше към стената. Изведнъж бързо премести очи към него.
— Да. Това също. Както и да е, срещнали са се през Втората световна война тук, във Вашингтон. Татко се бил върнал след кампанията в Северна Африка. Бил прехвърлен към Тихоокеанските войски, което означавало обучение и преподготовка във Вашингтон или Форт Бенинг. Срещнал я е на един от армейските приеми.
— Какво е правила дъщерята на един баптистки епископ на армейски прием през военно време във Вашингтон?
— Тя е работила към армията като преводач. Нищо особено, превеждала е листовки от типа: „Аз съм американски пилот, спуснал се с парашут във вашата красива страна, и съм ваш съюзник.“ Тя ползуваше говоримо и писмено няколко източни езика. Дори можеше да се справя и с елементарния китайски.
Чансълър се надигна:
— Китайски ли?
— Да.
— Била ли е в Китай?
— Нали ти казах. По залива Бохайван. Мисля, че е живяла там четири години. Баща й е действувал — ако това е подходящата дума — между Тянцзин и Шанхай.
Питър отвърна очи настрани, мъчейки се да прикрие внезапно изникналите асоциации. Някаква неприятна струна бе докосната и стържещият звук го изпълни с безпокойство. Успя да пропъди това мигновение и отново се обърна към Алисън.
— Ти познаваш ли своите дядо и баба?
— Не. Слабо си спомням майката на татко ми, но баща му…
— А родителите на майка си?
— Не. — Алисън се пресегна и загаси цигарата си. — Починали като мисионери.
— Къде?
Алисън задържа угасената цигара върху стъкления пепелник и отвърна, без да го поглежда:
— В Китай.
Известно време мълчаха. Алисън отново се сблегна на таблата. Чансълър не помръдна и потърси очите й.
— Мисля, че и двамата знаем за какво говорим. Искаш ли да ми разкажеш?
— За кое?
— За Токио. Преди двадесет и две години. За нещастния случай с майка ти.
— Не си спомням.
— Мисля, че си спомняш…
— Бях малка.
— Не чак толкова малка… Каза, че си била пет или шестгодишна, но поспести някоя друга година. Била си на девет. Обикновено журналистите са прецизни по отношение на възрастта, лесно е да се провери. В онази статия за баща ти се съобщаваше точната ти възраст…
— Моля те…
— Алисън, аз те обичам. Искам да ти помогна, да помогна на двама ни. В началото искаха само мен да спрат. Сега и ти си въвлечена, защото знаеш истината. Часонг е част от истината.
— За каква истина говориш?
— За досиетата на Хувър. Те са откраднати.
— Не е вярно! Това е в книгата ти! Но не в действителност!
— Истина е, така е от самото начало. Били са измъкнати точно преди смъртта му. И сега се използуват. А новите им притежатели са свързани с Часонг. Това е, което знам. Майка ти е замесена в събитията и баща ти през целия си живот е криел тайната. Сега ние сме длъжни да разгадаем тази тайна. Това единствено може да ни доведе до човека, който държи досиетата. Трябва на всяка цена да го открием.
— Но това са безсмислици! Тя бе болна жена, положението й непрекъснато се влошаваше. Кой би се интересувал от нея!
— Имало е такива. И все още има. За бога, престани да бягаш от въпроса! Не можа да ме излъжеш, в началото замазваше, заобикаляше и накрая го каза: Китай. Провинция Бохайван е в Китай. Родителите на майка ти са починали в Китай. При Часонг ние се бихме срещу Китай!