— Но какво от това?
— Не знам. Може би съм далеч от истината, но не; мога да не мисля… Хиляда деветстотин и петдесета… Токио, Корея. Китайските националисти са изгонени от континентален Китай, но се движеха твърде свободно, доколкото знам. И ако е така, можели са да проникват, където пожелаят. Хората от Изтока се различават помежду си. Но хората от Запада не могат да ги различават. Нищо чудно да са влезли във връзка с майка ти. Съпругата на един от висшите военноначалници, воюващ в Корея. Могли са да я компрометират по някакъв начин тъкмо защото родителите й са били в Китай. Докато нещо се е пропукало. Какво точно е станало преди двадесет и две години?
Алисън болезнено търсеше думите си:
— Започна няколко месеца по-рано. Когато за първи път пристигнахме в Токио. Постепенно тя взе да „изключва“.
— Какво значи това „да изключва“?
— Казвам й нещо, а тя просто стои и ме гледа, нищо не чува. После се обръща, без да ми отговори, и излиза от стаята, като си тананика разни несвързани мелодии.
— Чух такова нещо в къщата в Роквил. Пееше си някаква стара песничка.
— Това се появи по-късно. Някаква песен се набиваше в главата й и месеци наред само нея пееше. Безспирно.
— Майка ти беше ли алкохоличка?
— Тя пиеше, но до алкохолизъм не бе стигнала. Поне тогава.
— Колко добре си я спомняш… — тихо отрони Питър.
Алисън го изгледа:
— По-добре, отколкото допускаше баща ми, и по-малко, отколкото ти мислиш.
Той преглътна упрека.
— Продължавай! Тя започна да „изключва“. Знаеше ли някой? Лекуваха ли я?
Алисън нервно се пресегна за втора цигара.
— Предполагам, че започнаха да я лекуват заради мен. Нямаше с кого да говоря. Прислугата бяха все японци. Малкото хора, които ни посещаваха, бяха все съпруги на военни. А с тях не можеш да говориш за майка си.
— Тогава си била сама. Съвсем дете.
— Сама бях. Не знаех как да се оправям. После започнаха телефонните обаждания късно през нощта. Тя се обличаше и излизаше, често с онзи замъглен поглед в очите, и аз не знаех дали въобще ще се върне. Една нощ баща ми позвъни от Корея. Тя винаги си бе в къщи, когато той се обаждаше: той съобщаваше с писмо в кой ден и час ще позвъни. Но тази нощ я нямаше и аз му разказах всичко. Издърдорих всичко, каквото знаех. След няколко дни той долетя в Токио.
— Каква бе реакцията му?
— Не си спомням. Толкова бях щастлива да го видя. Знаех, че ще оправи всичко.
— И оправи ли го?
— За известно време нещата се стабилизираха. Сега намирам тази дума за уместна. Един военен лекар започна да идва в къщи. После доведе други и взеха да я извеждат от къщи за по няколко часа на всеки два-три дни. Телефонните обаждания престанаха, тя спря да излиза вечер.
— Защо казваш „нещата се стабилизираха за известно време“? После пак ли се развалиха?
Сълзи набъбнаха в очите й.
— Стана неочаквано. Изведнъж откачи. Беше късно следобед в един ясен слънчев ден. Току-що се връщах от училище. Тя пищеше. Гонеше прислугата от къщата, говореше несвързано, замеряше ги с каквото й падне. Изведнъж вторачи поглед в мене. Такъв поглед не бях виждала. В него имаше любов, после искрена омраза и накрая животински страх. — Алисън запуши с ръка уста. Цялата трепереше. Сведе очи към одеялото: в тях се криеше ужас. Останалото изрече шепнешком: — После пристъпи към мен. Беше чудовищно. В ръката си държеше кухненски нож. Сграбчи ме за гърлото. Искаше да забие ножа в стомаха ми. Опита на няколко пъти. Аз държах китката й и крещях с всички сили. Искаше да ме убие! О, божичко! Майка ми искаше да ме убие!
Алисън падна настрани, тялото й се сви в конвулсии, лицето й бе пепелявосиво. Питър я прегърна и нежно я залюля в ръцете си. Сега вече не биваше да я остави да млъкне.
— Моля те, опитай се да си спомниш! Когато се върна в къщи, тя какво крещеше? Какво говореше?
Алисън се отдръпна от него, облегна се назад и затвори очи. По лицето й се стичаха сълзи. Но престана да ридае.
— Не знам.
— Спомни си!
— Не знам! Не я разбирах! — Тя отвори очи и го погледна. И за двамата бе ясно.
— Защото говореше на непознат език. — Той твърдо изрече тези думи, без да задава въпрос. — Крещяла е на китайски. Майка ти, която бе прекарала четири години в Бохайван и свободно владееше езика на мандарините, ти е крещяла на китайски.
— Да — кимна Алисън.
Но главният въпрос все още нямаше отговор. Защо майката бе нападнала дъщеря си? За миг Питър даде воля на въображението си, смътно припомняйки си стотиците страници, които бе написал, където необясними, нелогични конфликти предизвикваха чудовищни престъпления. Той не бе психолог. Трябваше да търси по-просто обяснение на нещата. Шизофренично детеубийство, комплекс на Медея — не биваше там да търси причината, дори да владееше материята добре… Какви бяха фактите? Една луда, изпаднала в див гняв, неуравновесена, неконтролируема. Късен следобед. Ярко слънце. Повечето къщи в Япония са леки и въздушни. Слънчевите лъчи обилно струят през прозорците. Едно дете влиза през вратата. Питър се протегна и хвана ръката на това дете.