— Опитай се упорито да си припомниш в какво си била облечена?
— Не е трудно. Носех всеки ден едно и също. Роклите се смятаха за нескромно облекло. Носехме леки свободни панталонки и жакети. Училищна униформа.
Питър извърна очи. Униформа?
— Беше ли късо подстригана?
— Тогава ли?
— В оня ден. Когато майка ти те е видяла да се връщаш от училище?
— Носех барета. Всички носехме барети и бяхме с къси коси.
„Ето, това е! — помисли си Питър. — Неуравновесената жена в своя гняв, слънцето струи отвън, през прозорците, дори през вратата, и се появява силует в униформа.“
Той взе и другата ръка на Алисън.
— Тя въобще не те е видяла!
— Какво?
— Майка ти не е видяла теб. Ето какво се крие зад Часонг. То обяснява счупената чаша, старата нощница под думите, изписани върху стената на бащиния ти кабинет, то обяснява погледа в очите на Рамирес, когато се спомене за майка ти.
— Какво искаш да кажеш? Как така не ме е видяла! Нали бях там?
— Но тя не е видяла теб. Видяла е само униформата. Нищо друго не е виждала.
Алисън поднесе ръка към устните си, със смесица от страх и интерес:
— Униформа? Рамирес? Ти си ходил при Рамирес?
— Много неща не мога да ти кажа, защото аз самият не ги знам, но се приближавам към истината. Офицерите от бойните полета в Корея често са били викани в командната база в Токио. Това не е тайна. Казваш, че майка ти често излизала нощем. Има някаква логическа връзка, Алисън!
— Искаш да кажеш, че тя е била пропаднала? Че се е продавала за сведения!
— Казвам, че е възможно да е била принуждавана да върши неща, които са я разкъсвали. Между баща и съпруг. От една страна, съпругът й — блестящ военнокомандуващ на фронта, от друга — любимият баща, държан като пленник в Китай? Какво би могла да направи?
Алисън вдигна очи към тавана. Това бе конфликт, в който и тя можеше да попадне.
— Не искам да продължавам. Не искам да знам нищо повече.
— Трябва. Какво стана след нападението?
— Побягнах навън. Там ме видя един слуга. Беше се обадил от съседната къща на полицията. Заведе ме там… и аз чаках… чаках, а японците ме гледаха, като да бях излязла от гроба. После дойде човек от Военната полиция и ме отведе в базата. Живях при жената на един полковник, докато се завърна татко.
— И после? Видя ли отново майка си?
— След около седмица. Точно не си спомням. Тя се върна в къщи, но с медицинска сестра. Повече не оставаше без сестра или без придружител.
— В какво състояние беше?
— Вглъбена в себе си.
— Неизлечим случай?
— Трудно мога да определя. Беше преживяла нещо по-силно от обикновено нервно разстройство. Сега вече си обяснявам. Но тогава все пак можа да се възстанови и да се нормализира.
— Тогава?
— Искам да кажа, когато се върна първия път от болницата със сестрата. Но не след втория.
— Разкажи ми за втория път.
Алисън отново затвори очи. Явно споменът бе така мъчителен, както и чудовищната сцена с нападението на майка й.
— Подготвиха всичко, за да ме прехвърлят в Щатите, при родителите на татко. Както ти казах, майка бе кротка и отвеяна. Три сестри се сменяха на осемчасови дежурства. Тя въобще не оставаше сама. Баща ми трябваше да се върне в Корея. Той замина, сигурен, че всичко е под контрол. Жените на другите офицери трябваше да навестяват майка ми, да ни извеждат на разходки, на пазар и така нататък. Всички се държаха внимателно и любезно. Дори прекалено любезно. Знаеш ли, душевноболните са като алкохолиците. Ако ги завладее някаква мания, ако решат да се отскубнат, изведнъж започват да се държат като нормални: усмихват се, смеят се, заблуждават убедително. И точно когато най-малко очакваш, те изчезват. Тъкмо това се случи и с нея, така поне мисля.
— Така мислиш? А не знаеш ли със сигурност?
— Не. Казаха ми, че са я извадили от вълните. Че е останала под водата твърде дълго и мислили, че е мъртва. Бях дете и обяснението приех естествено. Всичко изглеждаше логично: бяха завели майка ми за един ден на плажа във Фунабаши. Беше неделя, аз имах простуда и останах в къщи. Изведнъж следобед телефонът започна да звъни. Там ли е майка ми? Не се ли е върнала? Първите два пъти позвъниха жените, с които бе отишла във Фунабаши, но не искаха да се открият. Престориха се на други, за да не ме тревожат, така поне мисля. Двама армейски офицери пристигнаха с кола у дома. Бяха нервни и възбудени, но не искаха да забележа това. Отидох в стаята си. Знаех, че нещо не е в ред, и единственото ми желание бе да бъда с баща си.