Сълзите отново я задавиха. Питър хвана ръцете й и нежно я насърчи:
— Хайде, продължавай.
— Беше страшно. Доста късно през нощта дочух писъци. После викове, хора, които тичаха навън, шум от автомобили, клаксони, скърцане на автомобилни гуми по улицата. Станах от леглото, отидох до вратата и я отворих. Стаята ми се намираше на стълбищната площадка над хола. Долу къщата се изпълни с американци — военни и цивилни. Може да не е имало повече от десетина мъже, но всички бяха възбудени, говореха по телефона, използуваха портативни радиостанции. После се отвори предната врата и вкараха майка ми. На носилка. Беше покрита с чаршаф, по него имаше кървави петна. А лицето й беше бяло, очите — широко разтворени — като на мъртвец. От ъгълчето на устата й църцореха вадички кръв, които се стичаха по брадата и врата й. Когато минаха с носилката под лампата, тя изведнъж се надигна и се разкрещя. Започна да върти глава настрани; тялото й се гърчеше, но не можеше да се освободи от ремъците, които го пристягаха за носилката. Аз се разплаках и хукнах надолу по стълбите, но един майор, един красив чернокож майор, когото никога няма да забравя, ме спря, взе ме на ръце, каза ми, че всичко ще се оправи. Не ми позволи да отида при нея в тоя момент. И бе прав: тя изпадна в истерия. Не би ме познала. Поставиха носилката на пода, развързаха я. Лекарят разкъса нещо от дрехите й. Държеше спринцовка в ръка, заби иглата в нея и буквално след секунди тя се успокои. Аз плачех. Мъчех се нещо да откопча, задавах им въпроси, но никой не ми обръщаше внимание. Майорът ме отнесе в стаята и ме сложи да легна. Остана при мен дълго, мъчеше се да ме успокои, казваше ми, че майка ми е преживяла нещастен случай и всичко ще се оправи. Но аз знаех, че тя никога няма да се оправи. Заведоха ме в базата и останах там, докато дойде татко. Това бе предпоследното му завръщане. После ни отзоваха в Америка. До края на служебната му командировка оставаха само няколко месеца.
Чансълър я притегли към себе си.
— Единствено е ясно, че нещастният случай няма нищо общо с подводното течение, което я е отвлякло към дълбините на океана. Защото не са я отвели в болница, а са я върнали в къщи. Нарочна измама, в която ти през всичките тия години се преструваш, че вярваш. Но в момента не вярваш. Защо се преструва толкова време?
— Защото така бе по-лесно — с въздишка отвърна Алисън.
— Защото си мислела, че тя е направила опит да те убие? Защото ти е крещяла на китайски? Затова ли не си искала да си спомняш? Ти просто не си искала да търсиш други обяснения.
— Да — отрони Алисън с треперещи устни.
— Но сега трябва да погледнеш истината в очите, разбираш, нали? Не бива повече да бягаш от нея. Ето тази информация се съдържа в досиетата на Хувър. Майка ти е работила за китайците. Тя е причината за кръвопролитието в Часонг.
— О, божичко…
— Тя не е правила нищо по собствена воля. Може би дори не е съзнавала. Преди месеци, когато се срещнах с баща ти, и майка ти слезе по стълбите, тя ме видя и започна да крещи. Аз се опитах да отстъпя навътре в кабинета му, но баща ти ми извика да се приближа до лампата. Искаше тя да разгледа лицето ми, чертите ми. Тя се вторачи в мен и после се успокои. Само продължи да хлипа. Мисля, че баща ти е искал тя да се увери, че не съм азиатец. Според мен нещастният случай в оня неделен следобед не е случайност. Вярвам, че тя е била хваната и измъчвана от онези, които са я използували, заставяйки я да работи за тях. Нищо чудно майка ти да е била много по-смела, отколкото са предполагали. Може би в крайна сметка тя да се е възпротивила, готова да понесе последствията. Това не е вродена лудост, Алисън. Тя е била доведена до това състояние.
Питър остана при нея почти час, докато изтощението я надви и тя затвори клепачи. Часът беше пет и половина. Навън почваше да се прояснява. Скоро щеше да съмне. След няколко часа Куин О’Брайън ще ги прехвърли на друго място, за по-голяма сигурност. Питър знаеше, че и той трябва да поспи. Но преди да си позволи почивка, трябваше да се убеди, че е на прав път. Имаше само един човек, който би могъл да потвърди — Рамирес.
Той се измъкна от спалнята и отиде към телефона. Прерови джобовете си, докато намери листчето с телефонния му номер. Несъмнено О’Брайън ще слуша разговора, но това нямаше значение. Беше важна само истината.