Той набра номера. Слушалката се вдигна почти мигновено.
— Да, какво има? — чу се глас, неясен, сънлив или може би пиян.
— Рамирес?
— Кой е?
— Чансълър. Аз стигнах до отговора и вие трябва да го потвърдите. Ако се двоумите, ако ме излъжете, отивам право при издателя си. Той знае какво да направи.
— Казах ви да стоите настрана от тая история! — Той изговаряше завалено думите. Беше пиян.
— Жената на Макандрю е била свързана с китайците, така ли е? Преди двадесет и две години е издавала сведения на китайците. Тя е виновна за Часонг!
— Не! Нищо не разбирате! Оставете нещата на мира!
— Трябва ми истината!
Изведнъж Рамирес се укроти:
— И двамата са мъртви!
— Рамирес!
— Те я държаха на наркотици. Тя бе напълно зависима от тях. Не можеше да изкара и два дни без спринцовката. Ние открихме това. Помогнахме й. Направихме каквото можахме за нея. Нещата не вървяха добре. Това, което направихме, бе разумното. Всички го приеха.
Питър присви очи. Ушите му писнаха отново, още по-силно и по-разтърсващо от преди.
— Нещата вървели зле. Помогнали сте й, защото това било разумното. Значи, по дяволите, това е оправданието ви?
— Всички се съгласиха. — Гласът му едва се чуваше.
— О, господи! Вие не сте й помагали. Вие сте я използували! Вие сте я държали под наркоза, за да предавате чрез нея информация, каквато вам е била нужна…
— Нещата вървяха зле…
— Почакайте! Няма ли да кажете, че и Макандрю е участвувал във всичко? Че е позволил жена му да бъде използувана по този начин?
— Макандрю не знаеше нищо.
На Чансълър започна да му се повдига:
— И все пак независимо от всичко, което постигнахте чрез нея, Часонг съществува! И през всичките тези години Макандрю е вярвал, че жена му е причината, че тя е виновна. Тази наркотизирана, измъчвана, изтерзавана до смърт жена, превърната в предателка от тези, които са държали в плен родителите й! Вие сте мръсници!
Рамирес се разкрещя в телефона:
— И той бе мръсник! Не забравяйте това! Той бе убиец!
32
И той бе мръсник! Не забравяйте това! Той бе убиец! Той бе мръсник!… убиец! Думите на пияния непрекъснато кънтяха в ушите на Чансълър. Той наблюдаваше бързо сменящия се пейзаж и се мъчеше да проумее тия думи. Алисън седеше отзад в служебния автомобил.
И той бе мръсник! Нищо не разбираше. Макандрю и жена му бяха жертви. И двамата бяха използувани от двата противника — жената бе доведена до психическо разстройство, а генералът изживя живота си в чудовищен страх от разкритието.
И той бе мръсник… и убиец! Ако Рамирес имаше пред вид, че Макандрю е бил безразсъден командир, че не се е съобразявал с цената на какви жертви ще постигне смазването на противника, унищожил разсъдъка на жена му, то едва ли думата мръсник бе най-подходяща. Мак палачът бе хвърлил стотици, а може и хиляди в ноктите на смъртта при безсмислен опит за отмъщение. Разумът може и да му е изневерил. Мисълта за отмъщение да го е завладяла напълно.
Ако това са причините, които карат Рамирес да смята Макандрю за мръсник — добре. Но това, което безпокоеше Питър, и то дълбоко, бе неясният образ на този нов Макандрю — мръсник и убиец. Той противоречеше на представата му за човека, с когото се бе срещал, за войника, който искрено ненавиждаше войната, тъй като най-добре я познаваше. А може би временно бащата на Алисън също бе изгубил разсъдъка си — въпрос на месеци — и бе потънал в някаква своя лудост.
Сега вече тайната на Часонг му беше известна. Но къде щеше да го отведе? По какъв начин жената на генерала, предателката, манипулирана от противника, ще го отведе до един от четворката в списъка на Варак? Варак бе убеден, че тайната на Часонг трябваше пряко да го насочи към човека, който владее досиетата на Хувър. Но как?
А може би Варак грешеше. Тайната бе разгадана, но тя не водеше наникъде.
Служебната кола стигна до пресечка. Самотна бензиностанция се виждаше вдясно. Един-единствен автомобил чакаше пред колонката. Шофьорът до О’Брайън изви волана и насочи колата натам. Кимна на О’Брайън и слезе. Агентът на ФБР седна зад кормилото. Шофьорът се приближи към спрелия автомобил. Поздрави човека вътре и седна на предната седалка.
— Те ще ни съпровождат, докато стигнем Сейнт Майкълс — каза Куин и хвана волана.
След минута отново се понесоха по пътя, другата кола ги следваше на дискретно разстояние.
— Къде се намира Сейнт Майкълс? — попита Алисън.
— На юг от Анаполис, по залива Чезапийк. Ще използуваме една къща там. Мястото е „стерилно“. Сега може да говорите. Радиото е изключено. Няма подслушващи магнетофони. Сами сме.