— Чансълър! — изкрещя О’Брайън отнякъде. — Качете се горе! Дръпнете Алисън от прозорците! Застанете в средата на къщата! Побързайте!
Питър, неспособен да разсъждава, веднага се подчини. Стигна стълбата, хвана се за перилата и побягна нагоре. Зад себе си чу гласа на О’Брайън. Въпреки цялото безумие наоколо той бе спокоен и сигурен. Отново опитваше радиостанцията.
— Ако ме чувате, тревогата се отменя. Сейнт Майкълс едно, повтарям. Тревогата се отменя! Съобщихме в Чезапийк по резервната радиостанция. Те са вече на път. Ще пристигнат до три-четири минути. Повтарям. Стойте вън от зоната. Тревогата се отменя.
— Какво вършите?! — изкрещя Питър.
— По дяволите, качвайте се горе! Вземете момичето и застанете в средата на къщата!
— На чия страна сте?
— Тези мръсници се опитват да ни изиграят! Привличат ни към прозорците, за да ни ослепят!
— Какво казахте…
— Това е единствената ни надежда! — ревна в отговор агентът. — Сега вървете при Алисън и правете каквото ви казвам! — Върна се до радиостанцията и натисна бутона.
Питър не дочака да чуе думите му. Видя само, че агентът е коленичил ниско до земята, скрит зад един фотьойл, и поднася микрофона към устните си. Чансълър се затича нагоре.
— Алисън!
— Тук съм. В предната стая!
Питър се спусна през коридора към спалнята. Алисън стоеше до прозореца, хипнотизирана от гледката навън.
— Някой тича!
— Махни се оттам! — Той я дръпна навътре и я отведе в коридора.
Първо чу металически звън — нещо се удари в стъклото или в решетката на прозореца. И изведнъж…
Експлозията бе оглушителна. Ударната вълна ги повали на пода. Дебелото стъкло се пръсна на всички посоки, парчета заседнаха по стените и в пода. Отломките от желязната решетка със звън се удряха в твърдите предмети.
Цялата къща се разтърси. Мазилката се пропука, гредите се усукаха. Държейки Алисън в ръце, Питър разбра, че е имало още два-три взрива, така близко един след друг, че се бяха слели в едно.
Не. Експлозиите бяха четири, от всяка една страна на къщата, от всеки ослепителен прожектор. О’Брайън излезе прав. Идеята им бе наистина да ги привлекат към стъклата и да хвърлят експлозиви. Ако бяха близо до прозорците, острите късове стъкло щяха да се набият в телата им. Вени и артерии щяха да се прекъснат, можеха да получат дълбоки порязвания по главите и лицата, както се бе случило с Питър на шосето за Пенсилвания. Сходството в двата случая бе болезнено. Дори през гъстия облак от хоросан пред очите му изникна споменът за катастрофиралия автомобил. Само жената в обятията му беше друга.
— Чансълър? Всичко наред ли е? Отговорете!
Това бе гласът на Куин, изкривен от болка. Идеше нейде от долния етаж. Питър чу рев на потеглящи автомобили.
— Да.
— Те заминаха. — Гласът му ставаше все по-слаб. — Ние трябва да се махаме оттук! Час по-скоро!
Питър пропълзя до края на стълбите и се пресегна към ключа за лампата. Светна. О’Брайън се бе свил на първото стъпало, обгърнал с една ръка перилата. Вдигна очи към Чансълър. Лицето му беше в кръв.
Шофираше Чансълър. На задната седалка Алисън придържаше главата на О’Брайън. Парчета стъкло се бяха набили в рамото и дясната му ръка, а по лицето и шията си имаше дълбоки разкъсани рани, не особено опасни, но силно болезнени.
— Смятам да ви откарам у вас — каза Чансълър, който продължаваше да диша учестено от страх. — При жена ви и при вашия лекар.
— Правете каквото ви казвам! — отговори Куин, надвивайки болката. — Жена ми знае, че съм във Филаделфия, а лекарят ми ще задава ненужни въпроси. Ще потърсим друг.
— Според мен въпросите тъкмо сега са нужни!
— Но никой няма да повярва на отговорите!
— Не бива да постъпвате така — каза Алисън, като попи лицето му с кърпичка. — Питър е прав!
— Не, не е вярно. — О’Брайън потръпна от болка. — Сега сме по-близо до досиетата, отколкото когато и да било. Трябва да ги намерим. Да ги вземем. Това е единственият отговор. За нас.
— Защо? — запита Питър.
— Къщата в Сейнт Майкълс е в недосегаема територия, недвижимо имущество на стойност четири милиона долара. Практически никой не може да има достъп до нея.
— Но вие получихте достъп — прекъсна го Чансълър.
— Може да ви се стори странно, но не аз получих право на достъп. — Куин пое звучно дъх. Болката попремина и той продължи: — Ако Държавният департамент или ФБР разберат как съм излъгал, не ми мърдат двадесет години затвор. Наруших всички клетви.