На Питър му дойде прекалено много: истини, полуистини и лъжи — всичко поднесено в абстракции, а фактическите неща, датите, вплетени в обвинения.
— Вие мислите, че Варак е предал всички ви?
— Сигурен съм! Ето защо трябва да работите за мен! Сега страната ни има нужда от мен! Варак държи досиетата!
Дъждът се сипеше като из ведро.
— Махайте се оттук!
— Няма да си тръгна, преди да ми дадете дума!
— Махайте се оттук!
— Вие не разбирате! — Уелс не търпеше поражения. Дързостта отстъпи пред отчаянието. — Сега страната ни има нужда от мен! Аз трябва да оглавя „Инвър Брас“! Другите са слаби, стари! Времето им е минало! Няма друг освен мене! Аз трябва да държа досиетата! И аз съм вътре в тях!
Чансълър вдигна пистолета:
— Махайте се оттук, преди да съм ви застрелял!
— Това ви е нужно като претекст ли? В същност това ви трябва! — Банър говореше бързо, гласът му стана отново стържещ, изпълнен с паника. — Варак ви е казал, че съм аз, нали? Аз нямам нищо общо с това. Той е виновен. Казах му само да поговори с Браво, само това поисках от него! Той бе най-близък със Сейнт-Клеър, това всеки го знаеше. Беше се заклел да охранява всички нас, всеки поотделно… Тогава решихте да се захванете с Нюрнберг! Не биваше да ви позволяваме това! И Варак разбра!
— Нюрнберг… — Питър усещаше как дъждът удря по тялото му. Така валеше и в оная нощ, когато катастрофира със своя сребрист „Континентал“ и Кати загина. И сега в далечината има шосе, има и насип, и дъжд. Както тогава…
— За бога! Никога не съм искал да ви убивам! Нито пък момичето! Но такова бе неговото решение! Никога не се боеше да рискува.
Варак. Лонгуърт. Чудовищната маска зад волана. Шофьорът, който караше в нощната тъма, вторачил очи пред себе си, без да забелязва жестоката буря, докато убие жертвата си.
Варак, професионалистът, който използуваше превозните средства като оръжие.
Болката в слепоочията му бе непоносима. Питър вдигна пистолета и го насочи към главата на Банър. Натисна спусъка.
Банър остана жив благодарение на неопитността на стрелеца. Питър бе забравил да снеме предпазителя. Фредерик Уелс побягна в дъжда към колата си.
На изток от Анаполис, на няколко мили от реката Севърн се простираха заоблените вазвишения на местността Шантиклер. Там се намираше изискан голф-клуб, основан още през тридесетте години от потомствени аристократи. Това го правеше особено изискан, а впоследствие той се превърна в сборен пункт на висши служители от Централното разузнавателно управление, организация, също предразположена към приемственост.
Това място се използуваше за размяна на информация между агенти от ФБР и ЦРУ по ония времена, когато Джон Едгар Хувър бе забранил изтичане на сведения от едното място към другото. О’Брайън добре познаваше този клуб. Тук трябваше да се състои срещата с Карлос Монтелан. Парис трябваше да се появи не преди полунощ, но не и по-късно от дванадесет и половина. На десетата площадка. Указанията бяха изрични.
Куин седна зад волана. Той познаваше страничните пътища от шосе № 40 към Шантиклер. Алисън и Питър седяха отзад. Чансълър направи всичко възможно да се разсее, да пропъди от ужасеното си съзнание чудовищното разкритие на Банър.
— Той я е убил — промълви Питър с отмалял глас, гледайки разсеяно дъжда. — Варак е убил Кати. Що за човек бе той?
Алисън постави ръка върху неговата. О’Брайън заговори, без да снема очи от пътя:
— Не мога да отговоря на този въпрос. Не мисля, че за него човешкият живот нямаше стойност. Просто в определени ситуации той е мислел само как да елиминира проблема.
— Но тогава той не е човек!
— Той бе професионалист.
— По-жестоко нещо не съм чувал.
О’Брайън ги заведе в едно крайпътно заведение, където се отбиха да се постоплят и да пият кафе.
— „Инвър Брас“ — рече Куин, когато седнаха в слабоосветената стая. — Какво ли значи това?
— Фредерик Уелс беше убеден, че аз знам — отвърна Питър — и че съм изпратен от Варак.
— Сигурен ли сте, че не ви е подхвърлил погрешни сведения, с цел да ви заблуди?
— Абсолютно. Страхът му бе напълно неподправена. Защото и той фигурира в досиетата. Има нещо в миналото му, което може да го унищожи.