— Той е мъртъв.
Дъхът му секна. Тялото му се сгърчи в конвулсия. Чансълър кротко продължи:
— Съдърланд е мъртъв. Също и Джейкъб Драйфус. А досиетата не са у вас. Остават двама — Уелс и Монтелан.
Вестта за смъртта на Драйфус бе твърде много за Сейнт-Клеър. Очите му сякаш изскокнаха из орбитите. Той потърси пипнешком парапета и несръчно впи пръсти в него.
— Няма ги! Вече ги няма! — прошепна той с дълбока печал.
Питър пристъпи към него с чувство на състрадание и облекчение. Ето накрая съюзник! Авторитетен човек, който може да сложи край на целия този кошмар.
— Господин посланик…
При споменаването на титлата Сейнт-Клеър го погледна. В очите му Питър безпогрешно прочете искрица благодарност.
— Да?
— Би трябвало да ви оставя за малко сам, но не мога да го направя. Мен ме преследват. Разбрали са какво съм успял да науча. Дъщерята на Макандрю е скрита, с нея има още двама души, но това не е гаранция за сигурността й. Не мога да се обърна към полицията, не мога да получа закрила. Имам нужда от вашата помощ.
Дипломатът призова всичките си останали сили.
— Ще имате помощта ми, разбира се — започна той. — Вие сте прав, сега не е време за разкаяние. Ще дойде време и за размисли. По-късно. Не сега.
— Какво можем да предприемем?
— Да изрежем тумора с пълното съзнание, че пациентът може да умре. А в случая пациентът е вече мъртъв. „Инвър Брас“ не съществува.
— Мога ли да ви заведа при приятелите си? При дъщерята на Макандрю?
— Разбира се. — Сейнт-Клеър се отблъсна от парапета. — Но да не губим време. По-бързо ще действуваме по телефона. Каквото и да мислите, все пак във Вашингтон има хора, на които може да се доверим. Ще си осигурим закрила.
Сейнт-Клеър го подкани към входа и бръкна в джоба за ключа.
Премина през сводестата врата в просторната всекидневна и запали осветлението. Пристъпи към телефона, вдигна слушалката, спря се и я постави отново върху вилката. Обърна се към Чансълър:
— Най-добрата защита е да се спрат атакуващите. Уелс, Монтелан или и двамата.
— Според мен Уелс.
— Защо? Той какво ви каза?
— Че страната има нужда от него.
— Той е прав. Дръзкото му самочувствие с нищо не накърнява блестящия му ум.
— Но мисълта за досиетата го хвърля в паника. Каза, че и той фигурира в тях.
— Да, така е.
— Не разбирам.
— Уелс е фамилното име на майка му. Това е отбелязано в досиетата. Той получава законно това име малко след развода на родителите си. Бил е още дете. Рожденото му име е Райслър. Влиза в липсващите досиета от „М“ до „Z“. Това говори ли ви нещо?
— Да — спомни си Питър. Това име извика образа на един наперен и порочен човек от преди тридесет и две години. — Фредерик Райслър. Един от лидерите на Гер-мано-американския съюз. Бях го използувал като прототип на герой в „Райхстаг!“. Бил е борсов агент.
— Един от гениалните умове на Уол Стрийт. Препращал е милиони на Хитлер. Уелс цял живот бяга от този позор. И което е по-съществено, най-предано е служил на родината си, за да заличи това петно. Ужасява се при мисълта, че досиетата ще разкрият публично позора на неговия баща.
— Тогава той е. Всичко съвпада.
— Може би, но не допускам. Освен ако коварството му е толкова скрито… Иначе защо ще се страхува от разкритие, ако досиетата са в него? А какво каза идалгото?
— Кой?
— Монтелан. Парис. Много по-привлекателен от Банър, но и много по-високомерен. Поколения кастилски богаташи, семейство с огромно влияние, ограбено и опустошено от фалангистите. Карлос таи в себе си дълбока омраза. Ненавижда абсолютния контрол във всичките му проявления. Понякога дори си мисля, че иска да събере всички пропаднали аристократи на света…
— Какво казахте току-що? Какво ненавижда?
— Абсолютизма. Фашистката идеология във всичките и форми.
— Не, вие казахте контрол!
— Да, казах.
„Рамирес! — помисли Питър. — Подобни бяха и неговите думи за контрол на операцията в Часонг. Дали нямат връзка? Рамирес й Монтелан. Двама аристократи от една кръв. Двамата изпълнени с омраза. Дали не използуват онова малцинство, което така презират?“
— Нямам време да ви обясня — каза Питър с внезапна увереност. — Но явно е Монтелан. Може ли да се свържете с него?
— Разбира се. С всеки член на „Инвър Брас“ може да се установи връзка само за няколко минути. Има кодове, които той не може да пренебрегне.
— Монтелан би могъл.
Посланикът повдигна вежди.
— Той няма да знае защо се обаждам. Страхът му от разкритие ще го принуди да се обади. Но, разбира се, разкритието не е достатъчно, нали? — Сейнт-Клеър замлъкна. Чансълър не го прекъсна. — Той трябва да бъде убит. Последният живот в жертва на „Инвър Брас“. Колко трагично се обърна всичко! — Сейнт-Клеър вдигна слушалката. Изведнъж застина, пепелявото му лице стана бяло. — Прекъснат е.