Изведнъж се чу изпращяване и тихото:
— Да?
— Куин!
— Питър! Господи, къде си? Аз бях…
— Нямаме време! — прекъсна го Чансълър, говорейки с неприсъщ за него гневен тон с надеждата, че О’Брайън ще разчете посланието в думите му. — Ти пожела тоя идиотски код, ето ти го: „В последната минута сенаторът събра кворум за обсъждане на военните разходи.“ Така ли беше? Ако не е точно, то поне е приблизително.
— Какво, по дяволите…
— Трябва незабавно да се срещнем! — Питър отново го прекъсна грубо, невъзпитано, дори с отвращение. — Сега е между два и три сутринта. Според твоя план трябва да се видим на бензиностанцията по пътя за Солсбъри. Ще карам сребрист „Континентал-Марк IV“. Обезателно ела сам.
В другия край на линията настъпи мълчание. Питър гледаше в кървавите петна по стената и притвори очи, извърна лице от Съдърланд. Когато чу отговора на Куин, сълзи напираха в очите му. Сълзи на облекчение.
— Ясно! — отвърна О’Брайън със същия враждебен тон. — „Континентал-Марк IV“. Ще бъда там. А за твое сведение кодът съвсем не е глупост. Когато го използуваш, знам, че си в безопасност. Което с тебе, кучи сине, рядко става. Хайде — до след час!
О’Брайън затвори телефона. Той бе разбрал! Последните му думи го потвърдиха. Те бяха също така непривични като тези на Питър. Фалшивото послание бе пренесло истинския смисъл.
— Сега е ваш ред — обърна се Питър към съдията. — Обадете се в Аръндел.
Съдърланд седеше до Питър на задната седалка на „Континентала“, а двамата му помощници бяха отпред. Летяха на юг, прекосиха река Чоптанк, минаха покрай селищата Престън, Бетлеем, Хърлок. Напредваха към Солсбъри. Съдията удържа думата си. Алисън тръгна за Вашингтон, щеше да пристигне в хотел „Хей-Адамс“ много преди те да стигнат Солсбъри. Питър щеше да й се обади от телефонна кабина веднага щом пипнат О’Брайън. Това щеше да бъде тяхното сбогуване, след което Питър трябваше да умре, смъртта му трябваше да настъпи бързо и в неочакван момент — това също бе уговорено.
Чансълър погледна съдията. По голямата му черна глава прелитаха отблясъци от светлините по пътя.
— Как се сдобихте с досиетата? — запита Питър.
— Само с досиетата от „М“ до „Z“, мистър Чансълър, само това притежаваме. Тези от „А“ до „Л“ бяха унищожени от „Инвър Брас“. Можах да взема само половината.
— Зная, че смъртта ми е неизбежна. И все пак преди това ми се иска да науча как попаднаха във вас.
Съдията го изгледа; очите му, и без това огромни, сега изглеждаха като увеличени.
— Нищо не ми пречи да ви кажа. Не бе трудно. Както знаете, Варак бе приел името на Лонгуърт. А истинският Алан Лонгуърт бе точно такъв, какъвто ви го описах в кабинета си преди няколко месеца: един от най-близките съратници на Хувър, но бе убеден да работи срещу него. Като отплата трябваше да прекара остатъка от живота си мирно на Хавайските острови, напълно задоволен и далеч от онези, които биха пожелали да посегнат на живота му. На Хувър бе казано, че Лонгуърт е починал от естествена смърт: от някаква болест. Дори му бе отслужена панихида, на която Хувър говори хвалебствено за неговите заслуги.
Питър си спомни за своя роман. Отново художествената измислица се потвърждаваше от действителността.
„Изготвя се фалшив медицински документ… представя се на Хувър… Агентът е застрашен от рак на дванадесетопръстника, разраснал се толкова, че хирургическата намеса става излишна. Остават му само няколко месеца живот. Хувър няма избор. Той го освобождава от работа, сигурен, че агентът се оттегля в къщи да си умре спокойно…“
— Нима Хувър никога не е питал за смъртта на Лонгуърт? — запита Питър.
— Нямаше смисъл. Беше му извратено заключението на медицинската комисия. Място за съмнения нямаше — отвърна съдията.
Художествената измислица — действителност.
— Аз върнах Алан Лонгуърт отново към живота — продължи Съдърланд. — От Хавай. За един ден. Бе страхотно драматично! Човек да се завърне от отвъдния свят само за един ден! Но в този ден Хувър почти спря колелото на управлението. Обзе го бяс. И страх! — Бавно по устните му се плъзна усмивка, която добре се забеляза на бързо пробягващите светлинни отражения. Продължи да говори, загледан напред: — Лонгуърт каза на Хувър истината — доколкото му беше известна, доколкото я знаеше от нас. Той бе психологически готов за тази постъпка, толкова бе дълбоко чувството му за вина. Хувър бе негов покровител; Лонгуърт дори го боготвореше, а бе принуден да стане предател. Лонгуърт съобщи на Хувър, че се готви заговор да го убият. Заради личните му досиета. В заговора участвуват агенти от ФБР и външни хора. Хора, запознати с всички секретни кодове, с отварянето на всички сейфове. Както предвиждахме, Хувър изпадна в панически ужас. Започна да звъни на кого ли не из Вашингтон — включително и на Рамирес, по случайност, разбира се, — но нищо не можа да узнае. Чувствуваше, че има само един човек, на когото може да се довери: Клайд Толсън, най-близкия му приятел. Започна систематично да измъква досиетата и да ги прехвърля в дома на Толсън, по-точно в мазето му. Но се забави, не можа да изнесе всички папки до срока, който бяхме предвидили. Не можехме да го насилваме; това бе рисковано. В дома на Толсън можехме да проникнем. Това ни бе достатъчно. Имахме досиетата от „М“ до „Z“. Те ни осигуряваха преимущество, каквото никога не сме имали.