Замисли се как да надхитри Съдърланд, когато останат сами. Тази мисъл поне го възпираше да не почне да крещи.
— Как може О’Брайън да постъпи така? — запита Питър. — Вие сам казахте, че няма към кого да се обърне и че ако потърси съдействие, вие веднага ще узнаете.
— Външно погледнато — невъзможно е. Той е напълно изолиран.
— Тогава защо ще спираме. Защо да губим време?
— Вчера сутринта на пристанището видях на какво е способен О’Брайън. Храбростта и находчивостта са качества, които заслужават уважение. Една предпазна мярка не е излишна.
Колата спря. Всички мисли на Питър да атакува Съдърланд бързо се изпариха. Мъжът до шофьора изскокна от колата, отвори вратата на Чансълър и го сграбчи за ръката. Бързо надяна белезници на китките му и ги прикачи към металната скоба под прозореца. От рязкото извиване рамото остро го заболя. Той потръпна и не можа да си поеме дъх.
Съдията слезе от задната седалка.
— Ще ви оставя с мислите ви, мистър Чансълър.
Двамата млади чернокожи потънаха в тъмнината. Това бяха най-дългите четиридесет и пет минути в живота на Питър. Той се опита да размисли върху разнообразните тактически ходове, към които би могъл да прибегне О’Брайън, но колкото повече мислеше, толкова по-мрачно и безизходно изглеждаше всичко. Ако Куин е успял да извика някого на помощ, което положително бе опитал, хората му щяха да бъдат открити от скаутите на Съдърланд. И тогава — смърт! Ако О’Брайън все пак бе решил да дойде сам, тогава и той ще загине. Но поне Алисън ще остане да живее. Тази мисъл му носеше утеха.
Скаутите се завърнаха, плувнали в пот. Бяха тичали, изминавайки с кръг огромно разстояние.
Единият отвори вратата и Съдърланд се качи.
— Изглежда, мистър О’Брайън спазва условията. Седи насред шосето в автомобил със запален мотор и има видимост към всички страни. Няма някой друг на три мили около бензиностанцията.
Чансълър бе вцепенен, чувствуваше се така зле, че не можа да реагира. Със своите аматьорски действия щеше да вкара Куин в клонката.
Край на всичко!
„Континенталът“ потегли. Приближиха кръстовката. Шофьорът плавно намали. Спряха. Мъжът от предната седалка свали белезниците от ръцете на Питър, той закърши китки да възстанови кръвообращението си. Рамото отново го заболя. Но това нямаше значение.
— Седнете зад волана, мистър Чансълър. Вие ще карате. Моите двама другари ще приклекнат на задната седалка с извадено оръжие. Момичето ще умре, ако не се подчинявате на указанията.
Съдърланд излезе от колата заедно с Питър и го загледа.
— Вие не сте прав и знаете това, нали? — рече Чансълър.
— Защо търсите съвършеното? И прецедентите са твърде често несъвършени, понякога неприложими. Между нас няма прави и криви. Ние сме продукти на продължителна криза, за която никой от нас не носи отговорност, но в която и двамата сме затънали до гуша.
— Това ли е мнението на едно юридическо лице?
— Не, мистър Чансълър. Това е мнението на един чернокож. Аз съм преди всичко негър, а после съдия. — Съдърланд обърна гръб и се отдалечи.
Питър се загледа след него, после седна зад волана и хлопна вратата. Край на всичко! Мили боже, ако съществуваш, моля те, помогни ми краят ми да настъпи бързо, изведнъж! Нямам сили!
Питър свърна вдясно и продължи по шосето. Бензиностанцията бе от лявата му страна, една-единствена крушка на метална скоба висеше над колонката.
— Забавете! — чу се тиха заповед отзад.
— Какво значение има?
— Забавете!
Дулото на пистолет го подпря в тила. Питър натисна спирачката на „Континентала“ и се насочи към бензиностанцията. Стигна зад колата на Куин. Това бе колата на О’Брайън. Но вътре нямаше никой.
— Няма го! — прошепна Чансълър.
— Той е под седалката — каза глас отдясно.
— Излезте и отидете до колата му — заповяда другият.
Питър загаси двигателя, отвори вратата и стъпи на пътя. За миг притвори очи, помисли си, че в момента, в който се появи Куин, ще го гръмнат. Не се заблуждаваше. Съдърланд може и да пощади живота на Алисън, но няма да му позволи да разговаря с нея по телефона. Не би поел такъв риск.
Но О’Брайън не излезе от автомобила си.
— Куин! — извика Чансълър. Никакъв отговор.
Какво вършиш, О’Брайън! Край на всичко!
Мълчание.
Питър стигна до колата, кръвта в слепоочията му пулсираше лудо, болката в гърлото го стягаше като с клещи. Бръмченето на запаления мотор се смесваше със звуците на нощта — вятърът носеше сухи листа по пътя. Всеки момент Куин щеше да се появи, а след него щеше да последва изстрел. Щеше ли да чуе изстрелите, когато издъхва? Надникна през прозорчето на шофьора.