Вътре нямаше никой.
— Чансълър! Легни долу!
Викът долетя от тъмата. В същия миг ревът на мощен двигател разкъса нощта. Ослепителни фарове блеснаха отляво, от самата бензиностанция! Една кола стремително изскокна от мрака и се понесе право към сребристия „Континентал“. Шофьорската врата бързо се разтвори и нечия фигура се претърколи навън.
Неизбежен удар, гръмотевичен грохот, свистене на метал, строшени стъкла, човешки писъци отвътре… всичко стана толкова внезапно, толкова светкавично, че Питър разбра: настъпва ужасният последен миг.
Чуха се изстрели, това и очакваше. Той затвори очи и притисна длани в твърдата настилка на пътя. Сега ще усети затъпяващата, вледеняващата болка и после всичко ще потъне в мрак.
Стрелбата продължаваше! Чансълър обърна лице на една страна. Стреляше Куин О’Брайън!
Питър надигна глава. Из въздуха се носеха талази от пушек и прах. Видя пред себе си О’Брайън, който се хвърли към колата със запаления двигател. Той бе само на крачка от Чансълър! Агентът приклекна с насочен пистолет.
— Бързо насам! — ревна той към Питър.
Питър запълзя напред, раздирайки длани и колене по асфалта, докато се добере до автомобила.
Забеляза, че О’Брайън се подвоуми за миг, но после вдигна глава и внимателно се прицели.
Последва експлозия. Резервоарът на „Континентала“ избухна. Питър приклекна пред Куин. През пелена от пламъци видя как един от скаутите на Съдърланд излетя от горящия „Континентал“, стреляйки по Куин. Ясно го виждаха на светлината на разрастващите се огнени езици; дрехите му се бяха подпалили. О’Брайън отново се прицели. Чу се писък; скаутът се свлече зад горящия автомобил.
— Куин! — извика Питър. — Как?
— Разбрах те! Щом като употреби думата „сенатор“ в твоя код, разбрах, че това е последната ни надежда, че си в критична ситуация. Поиска да бъда сам, което значеше, че ти не си. Но ти беше в една кола, което значеше, че на мен са ми нужни две! Една за примамка! — О’Брайън крещеше, приближавайки се към капака на колата.
— Примамка ли?
— За заблуда! Платих на едно момче да ме последва и да остави колата си. Ако можех да сполуча и да избягам, имахме шанс. По дяволите, нищо друго не ни оставаше! — Той вдигна пистолета и се прицели.
— Нищо друго не ни оставаше… — повтори Питър, изведнъж прозрял истината в думите му.
Куин бързо изстреля три куршума. Питър сякаш бе потънал някъде, но втори взрив откъм „Континентала“ го върна в действителността.
— Бързо вътре! — извика О’Брайън. — Да се махаме оттук!
Питър стана и се хвана за палтото на О’Брайън.
— Куин! Чакай! Други няма. Само той. Там на пътя! Сам.
— Кой той?
— Съдърланд. Даниъл Съдърланд.
О’Брайън се загледа за миг в Питър.
— Влизай вътре! — изкомандува отново. Направи обратен завой и пое към пресечката.
В далечината фаровете осветиха огромната фигура на Даниъл Съдърланд, сам насред шосето. Черният гигант бе видял какво се бе разиграло. Той вдигна ръка към главата си.
Разнесе се последният изстрел.
Съдърланд падна.
Венис бе мъртъв. „Инвър Брас“ престана да съществува.
ЕПИЛОГ
Утро. Питър стоеше в кабинета си, с телефонната слушалка в ръка, заслушан в гневните приказки на човека от Вашингтон. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците. Навън бе натрупал дебел, чисто бял сняг, който блестеше ослепително. Доказателство, че земята не стои на едно място. Както и гласът от Вашингтон доказваше, че на този свят все още има и почтени хора.
Обаждаше се синът на Даниъл Съдърланд, Аарон. Блестящ и непримирим поборник на негърското движение, човек, когото Чансълър би желал да нарече свой приятел, макар че това никога нямаше да стане.
— Аз няма да се боря с вас по този начин! Аз никога няма да се принизя да използувам подобни средства! Нито ще допусна други да си служат с тях! Намерих ония досиета! И ги изгорих! Давам ви честната си дума!
— Аз бях готов да повярвам в честната дума на вашия баща дори когато ме изпращаше на смърт! И му повярвах. Сега вярвам и на вас!
— Нямате друг избор! — И адвокатът затвори телефона.
Чансълър се върна при канапето и седна. През северния прозорец зърна Алисън, загърната в дебело палто, притиснала ръце към гърдите си, да се предпази от зимния мраз. До нея бяха мисис Олкът — мълчаливата икономка, и Бъроуз, които днес, изглежда, бяха особено приказливи. Мисис Олкът се усмихваше на Алисън.
Тримата се отправиха към хамбара и минаха по изринатата пътека, оградена със зелени храсти от двете страни, като бяло-зелена колонада. В далечината, отвъд оградата, едно жребче волно препускаше, после спря, вдигна глава към тримата и скокна срещу тях с развята грива.