— Да, господин посланик — каза секретарката, — ще го поканя да влезе… Точно така. Ако имате нужда от мен, мога да остана. — Явно повече не бе нужна и на Питър му се стори, че това я наскърби. Стражът от преторианската гвардия бе освободен. — Канени сте на прием у декана в шест и половина — продължи тя. Последва кратка пауза. После тя отговори: — Да, сър, ще позвъня да предам вашите извинения. Лека нощ, мистър Сейнт-Клеър. — Секретарката погледна към Чансълър: — Може да влезете — каза тя, а в погледа й се четеше въпрос.
— Благодаря. — Питър стана от неудобния стол с високата, права облегалка и добави: — И аз самият не знам защо съм тук.
В кабинета с дъбова ламперия и прозорци като на катедрала Мънро Сейнт-Клеър се надигна от старинната маса, която му служеше за бюро. „Колко е остарял, помисли си Чансълър, поемайки протегнатата към него ръка. — Много по-стар, отколкото изглежда отдалеч, когато се движи из студентското градче с твърда и сигурна крачка.“ Тук, в кабинета, високата му стройна фигура и главата с орловия профил и просветлели руси коси сякаш с усилие се държаха изправени. И все пак Сейнт-Клеър се крепеше, видимо не желаеше да се предаде на слабостта и старостта. Очите му бяха големи, с неопределен цвят и твърд упорит поглед, но не без хумор. Тънките му устни под добре поддържаните бели мустаци се разтегнаха в усмивка:
— Заповядайте, заповядайте, мистър Чансълър. Радвам се да ви видя отново.
— Мисля, че не сме се срещали досега!
— Не ме оставяйте да изпадам в неудобно положение! — Той се засмя и му посочи стол да седне.
— Не съм имал намерение да ви противореча, а просто… — Чансълър млъкна със съзнанието, че каквото и да каже, то ще прозвучи глупаво. Седна на посочения стол.
— А защо не? — запита Сейнт-Клеър. — На мен може да ми противоречите и това няма да е голяма работа в сравнение с работата, която отворихте на цял легион съвременни учени.
— Прощавайте, не ви разбрах?
— Става дума за вашата дисертация. Прочетох я.
— Поласкан съм.
— Направи ми дълбоко впечатление.
— Благодаря ви, сър. Останалите не са на същото мнение.
— Да, разбирам. Научих, че била отхвърлена от научния съвет.
— Да.
— Срамота, наистина. Толкова труд е вложен в нея. И не малко оригинални мисли.
Кой сте вие, Питър Чансълър? Давате ли си сметка какво сте извършили? Отдавна забравени люде изровили старите спомени и шептят в ужас. Джорджтаун гъмжи от слухове. Сензационен документ пристигнал от посредствен университет в Средния Запад. Някакъв невзрачен дипломант ненадейно ни припомня неща, които никой не би желал да си спомни. Мистър Чансълър, „Инвър Брас“ няма да ви позволи да продължите!
Питър забеляза, че погледът на стария дипломат бе окуражителен, но същевременно чужд и неангажиран. Знаеше, че няма какво да загуби, ако бъде прям.
— Значи ли това, че бихте могли…
— О, не — рязко го прекъсна Сейнт-Клеър, като вдигна ръка. — Не, естествено. Не мога да поставя под въпрос подобно решение. Нямам това право. Допускам, че отказът им почива на някакви разумни критерии. Не, не бих се намесил. Но бих искал да поговорим и да ви предложа някои безкористни съвети.
Чансълър се надвеси напред:
— Какво искате да ме попитате?
Сейнт-Клеър се отпусна в стола си.
— Първо за вас. Просто съм любопитен. Разговарях с научния ви ръководител, но това е информация от втора ръка. Баща ви е журналист, така ли?
— Беше — усмихна се Чансълър. — Ще се пенсионира през януари.
— Майка ви също пише, нали?
— Донякъде. Сътрудничи на списания, пише за женските страници на вестниците. Преди години пишеше и разкази.
— Това значи, че писаното слово не ви изпълва със страх.
— Какво имате пред вид?
— Синът на един автомонтьор пристъпва към повреда в карбуратора по-уверено, отколкото синът на един балетмайстор. Общо казано, разбира се.
— Общо казано, приемам.
— Точно така. — Сейнт-Клеър кимна с глава.
— Искате да кажете, че моята дисертация представлява неизправен карбуратор?
Сейнт-Клеър се засмя.
— Нека не избързваме. Навярно сте се дипломирали по журналистика с намерението да работите в някой вестник?
— Да работя някъде в областта на информацията. Без да знам точно къде.
— Но ето че идвате в този университет, за да защитите дисертация по история. Значи, сте променили решението си?
— Не е така. Твърдо решение въобще не съм имал. — Питър отново се усмихна, този път с известно смущение. — Родителите ми ме имат за професионален студент. Не че са против, разбира се. До дипломирането си получавах стипендия. Служих във Виетнам и сега правителството плаща за ученето ми тук. Занимавам се и с преподавателска работа. Да ви призная честно, наближавам трийсетте, а още не съм решил твърдо с какво ще се занимавам. Но не мисля, че съм изключение в днешно време.