Телефонът иззвъня и го стресна. Вдигна слушалката.
— О’Брайън слуша — каза той, без да скрива изненадата си. Рядко някой звънеше по това време.
— Хан Чу! — шепотът застина по линията. — Спомнете си мъртвите от Хан Чу!
Каръл Куинлан О’Брайън не можа да си поеме дъх. Очите му се замъглиха. Предметите изгубиха реалните си очертания.
— Кой е насреща?
— Те ви молеха. Спомняте ли си как ви молеха?
— Не! Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие?
— Много добре разбирате — продължи студеният шепот. — Виетнамският командир заплаши, че ще последват екзекуции, ако някой от Хан Чу избяга. Малцина можеха да го направят. Те обаче решиха да не бягат заради другите. Но не и вие, майор О’Брайън! Не и вие!
— Това е лъжа. Не е имало такива уговорки! Не!
— Отлично знаете, че такава уговорка съществуваше! Но вие ги предадохте! Бяхте деветима. Вие бяхте най-здрав. Казахте им, че ще избягате, а те ви молеха да останете. На следната сутрин, когато вие бяхте далеч, тях ги изведоха на полето и ги разстреляха.
О, божичко! Света дево Марийо! Иначе бе го замислил! Те чуваха през дъжда артилерийската стрелба в далечината. Друг шанс нямаха. Нашите бяха толкова близко! Той просто трябваше да се добере до оръдията. До американските оръдия! После щеше да им покаже Хан Чу на картата и те щяха да го превземат. Умиращите щяха да бъдат спасени! Но дъждът, болестта и нощният мрак му изиграха жесток номер. Въобще не откри оръдията. И другите загинаха.
— Припомнихте ли си? — сега шепотът бе по-мек. — Осем души загинаха, за да може майорът да бъде посрещнат в Сакраменто като герой. Не знаете ли, че Хан Чу бе превзет само след две седмици?
Недейте, О’Брайън, недейте! Ако нашите са толкова близо, виетнамците ще побягнат и ще ни оставят! Те не могат да се влачат с нас. Ние само ги бавим. Няма да ни убият! Ако не им дадете повод! Недейте! Не сега! Това е заповед, майоре!
Тези думи бяха изречени в мрака от изтощения от глад подполковник, единствения друг офицер в колибата.
— Не сте разбрали! — отвърна той. — Всичко изопачавате! Нещата съвсем не бяха така!
— Точно така е било всичко, майоре! — настоя шепотът. — Няколко месеца по-късно намериха документ у един убит виетнамец. Този документ представляваше предсмъртната изповед на подполковника, който добре е знаел какво грози пленниците от Хан Чу. Осем души са били разстреляни, защото вие отказахте да се подчините на пряката заповед на един по-висш офицер…
— Никой нищо не ми е споменавал досега… Защо?
— Посрещнаха ви с почести, с паради. Това бе достатъчно.
Куин О’Брайън се хвана с ръка за челото. Усети някаква празнота в гърдите си.
— И защо ми разказвате всичко това?
— Защото почнахте да се месите в дела, които не са ваша работа. Прекратете веднага издирванията си.
10
Исполинската фигура на Даниъл Съдърланд се открояваше в дъното на кабинета на фона на библиотечните лавици. Беше в профил, с очила с рогови рамки и тежка книга в масивните си черни ръце. Той се обърна и заговори. Гласът му бе дълбок, звучен и приятно топъл.
— Прецеденти, мистър Чансълър. Законът твърде често се направлява от прецеденти, които твърде често са сами по себе си несъвършени. — Съдърланд се усмихна, затвори книгата и внимателно я положи на лавицата. Тръгна към Питър с протегната ръка. Въпреки възрастта си той се движеше уверено и с достойнство. — Синът ми и внучката ми са ваши ревностни читатели. Много се развълнуваха, като разбраха, че ще идвате при мен. Жалко, че досега не съм имал възможност да се запозная с нито един от романите ви.
— Развълнуваният съм аз, сър — искрено отвърна Питър и ръката му потъна в тази на Съдърланд. — Много съм ви благодарен, че отделихте време да ме приемете. Няма много да ви бавя.
Съдърланд се засмя, пусна ръката му и веднага създаде непринудена обстановка. Посочи му стол край конферентната маса.
— Заповядайте, седнете.
— Благодаря. — Питър изчака, докато съдията избра за себе си стол в края на масата, и седнаха едновременно.
— Сега с какво мога да ви бъда полезен? — Съдърланд се отпусна назад, по вежливото му черно лице си играеше следа от хумор. — Признавам, че съм заинтригуван. Казали сте на секретарката ми, че идвате по личен въпрос. А ние за първи път се виждаме.
— Трудно ми е да започна.
— С риск да засегна вашето писателско чувство за клишета, защо не започнете от самото начало?
— Тъкмо в това е работата. Не знам къде е началото. Не знам дори дали има начало. И ако наистина има, може би вие ще възразите, че нямам право да го знам.
— Това трябва аз да ви кажа, нали?