Питър леко въздъхна: думите на Сейнт-Клеър го бяха накарали да онемее и да не може да си поеме дъх.
— Роман?! И през ум не ми е минавало!…
— Допускам, че тази мисъл ви е спохождала, макар и несъзнателно — прекъсна го дипломатът. — Все пак не сте се подвоумили да съчините действия и реакции в техен отговор там, където ви е било нужно. А господ е свидетел, че разполагате с материал за истински увлекателна история. Попресилена естествено, но не без качества за едно приятно четиво през неделните следобеди, когато човек се е изтегнал на дивана. Оправете карбуратора. Това е по-различен двигател. Не му трябва толкова гориво, но носи същото удовлетворение. А някой може и да прояви интерес към написаното. Но не към сегашната ви работа. Честно ви говоря, така е.
— Роман! Ама че работа!
Мънро Сейнт-Клеър се усмихна. Погледът му бе все така странно недосегаем и безразличен.
Следобедното слънце потъна зад хоризонта, дълги сенки се протегнаха по зелените морави. Сейнт-Клеър стоеше до прозореца, взрян в квадратните очертания на двора. Във ведростта на пейзажа имаше някакво предизвикателство: тя изглеждаше неуместна в един свят, изпълнен с толкова бурни противоречия.
Можеше да си тръгне от Парк Форест. Бе изпълнил задачата си, макар и не напълно, финалът бе приемлив за деня.
Приемлив… в рамките на измамата.
Погледна часовника си. Бе изминал час, откакто обърканият Чансълър напусна кабинета му. Дипломатът се приближи до бюрото си, седна и взе телефона. Набра 202, кода за района, и после още седем цифри. След миг по линията се чуха две изпуквания, последвани от продължително бръмчене. За непосветените този звук би означавал повреда в линията. Сейнт-Клеър набра още пет цифри. Последва превключване и се чу глас:
— Тук „Инвър Брас“. Включени сте за магнитофонен запис. — В гласа се долавяше твърдото бостонско „а“, но интонацията бе средноевропейска.
— Обажда се Браво. Свържете ме с Генезис.
— Генезис е в Англия. А там минава полунощ.
— Боя се, че ще трябва да го обезпокоим. Имате ли безопасна връзка?
— Да, ако все още е в посолството. Иначе трябва да звъня в Дорчъстър. За там гаранции нямам.
— Опитайте в посолството, моля.
Линията заглъхна, докато в централата на „Инвър Брас“ превключваха. След три минути се разнесе друг глас. Той звучеше ясно, без смущение, сякаш идеше долу от улицата, а не от четири хиляди мили разстояние. Гласът бе нисък, развълнуван, но в него се долавяше уважение. И нотка на страх.
— Генезис слуша. Току-що си тръгвах. Какво има?
— Всичко е наред.
— Слава богу.
— Дисертацията бе отхвърлена. Внуших на членовете на съвета, в лични разговори, разбира се, че това е абсолютна глупост и че ще станат за смях в университетските среди. Те са чувствителни на тази тема, както може да се очаква. И твърде посредствени.
— Радвам се. — Последва пауза от Лондон. — А той как реагира?
— Както предполагах. Прав е и го знае. Затова е като убит. Не възнамеряваше да се предаде и да спре дотук.
— А след срещата ви?
— Надявам се, че промени позицията си. Новата идея залегна дълбоко в съзнанието му. Ако стане нужда, ще му помогна косвено, ще го свържа с разни хора. Но може и да не се наложи. Той е човек с въображение и което е по-съществено — възмущението му е искрено.
— Убеден ли сте, че това е най-добрият вариант?
— Абсолютно. Иначе би продължил да събира материал и да се рови из отдавна забравени събития. Не бихме желали да представи дисертацията си в Кеймбридж или Бъркли, нали?
— Разбира се. И може би никой няма да прояви интерес към това, което ще напише, дори да го публикува. Вярвам, че за това бихме могли да се погрижим.
Сейнт-Клеър присви очи.
— Моят съвет е да не се бъркаме. Иначе ще се отчае още повече и ще се върне към старото. Нека събитията се развият естествено. Ако наистина я преработи в роман, ще се надяваме на малък тираж като за творба на аматьор. Той ще си каже всичко, което има за казване, и ще се получи посредствена проза, с обичайното въведение, че героите нямат нищо общо с живи или умрели личности. Всяка намеса ще събуди въпроси, което не е в наш интерес.
— Прав сте, напълно сте прав! — отвърна човекът от Лондон. — Както винаги, Браво.
— Благодаря и довиждане, Генезис. След няколко дни си тръгвам оттук.
— Къде ще отидете?
— Още не съм решил. Може би ще се върна във Върмънт. А може и да замина надалеч. Не ми харесва обстановката в страната.
— Ето още една причина, която налага да държим връзка — отговори гласът в Лондон.
— Може би. Но, от друга страна, годините вече ми тежат.