Кръвта в слепоочията му пулсираше лудо, лявото рамо го болеше, челото му пареше, сякаш го бяха стъргали с пила. Погледна дясната си ръка: кожата бе зачервена и ожулена, кървави петна бяха избили по повърхността.
Бавно, след като бе изминал няколко мили, Чансълър започна да идва на себе си. Това бе странно усещане, самият процес още по-странен. Едновременно чувствуваше и бе безчувствен, съзнаваше и не съзнаваше своето опасно умствено състояние. Лека-полека взе смътно да проумява, че защитните му сили не са в състояние да се справят с набезите на мисълта, затова реши да прогони виденията от съзнанието си. Отчаяно почна да се бори да овладее положението. Предстояха му важни решения.
Погледна часовника си, чувствуваше се като пътешественик из чужда земя, комуто са казали, че ако не стигне на определено място в определено време, значи, е сбъркал посоката. Той много пъти бе грешил посоката. Погледна табелата на улицата. За такава улица никога не бе чувал.
По слънцето разбра, че е още утро. Слава богу! Беше Бродил из улиците цели четири часа.
Четири часа, божичко, имам нужда от помощ!
Колата му! „Мерцедесът“ бе оставен пред западния вход на „Клойстърс“. Потърси в джоба си пари. Щяха да стигнат за такси.
— Това е западният вход — каза шофьорът с червендалестото лице. — Не виждам никакъв „Мерцедес“. Кога го остави?
— Рано сутринта.
— А не погледна ли знака? — Шофьорът посочи през прозореца. — Тази улица е оживена.
Питър бе паркирал в забранена зона.
— Беше тъмно — опита се да се оправдае той и даде на шофьора своя адрес в Манхатън.
Таксито сви от Лексингтън Авеню по Седемдесет и първа улица. Чансълър зяпна от изумление. „Мерцедесът“ му бе паркиран пред къщата, точно пред стъпалата към входа. Сияеше в своето великолепие, тъмносиньото лъщеше на слънцето. Нямаше друг такъв автомобил на улицата.
В един безумен миг Чансълър се запита кога ли е преместил колата, къде ли я бе паркирал снощи? Сигурно Кати я бе преместила. Често го правеше, спазваше правилото за паркиране край тротоара. До осем часа колите трябваше да се изтеглят от улицата.
Кати? Господи, какви бяха тия мисли, дето го нападаха?
Почака на бордюра, докато таксито се отдалечи. Приближи се до „Мерцедеса“ и го огледа внимателно като предмет, който не бе виждал от години. Той бе измит и лъснат, отвътре почистен, таблото и металните части блестяха.
Извади ключовете от апартамента. Изкачването по стълбите му се стори безконечно. Върху външната врата имаше забодена с кабърче бележка.
„Събитията се развиха непредвидено. Това не ще се повтори. Повече няма да се видим.
Чансълър дръпна бележката от вратата. После внимателно разгледа листа. Всяка буква „о“ леко стърчеше над останалите. Хартията бе плътна, откъсната в горния край.
Бележката бе написана на неговата пишеща машина! Хартията бе от неговите лични бланки за писма, името му отгоре откъснато.
— Името му е Алан Лонгуърт. Джош го откри. — Питър се облегна на прозореца и загледа „Мерцедеса“ навън.
Антъни Морган седеше в коженото кресло, стройната му фигура изглеждаше необикновено скована.
— Видът ти е ужасен. Много ли пи снощи?
— Не. Но не можах да спя. Щом заспивах, започваха кошмари. Но това е друга история…
— Не си пил, така ли? — прекъсна го Морган.
— Казвам ти, не!
— А Джош в Бостън ли е?
— Да. В кантората казаха, че ще вземе обратния самолет в четири часа. Трябваше да се видим довечера за вечеря.
Морган се изправи и заговори разпалено и убедено:
— Защо, по дяволите, не си се обърнал към полицията? Какво си мислиш, че вършиш? Виждаш как убиват човек пред тебе. Убиват конгресмен пред тебе!
— Така е. Знам. Искаш ли да чуеш нещо по-лошо? Изключих. Четири часа съм вървял из улиците като в мъгла. Не знаех въобще къде се намирам.
— Не си ли слушал радио? В новините сигурно са казали нещо.
— Не съм го пускал въобще.
Тони се приближи към радиото и го пусна съвсем тихо на станция, която предаваше само новини. После опита да накара Чансълър да се дръпне от прозореца.
— Слушай. Предполагам, че не си се обадил на никого освен на мен. Само че сега ще се обадиш в полицията. Не разбирам защо досега не си го направил.
Питър се мъчеше да намери думи:
— Не знам. Не съм сигурен, че мога да ти кажа.
— Хайде, хайде — меко го подкани Морган.
— Не ти говоря за истерията. Свиквам да живея с нея. Това е нещо друго. — Той протегна ожулената си ръка. — Откарах колата до Форт Триън. Погледни ръката ми. Отпечатъци от пръстите ми, може би дори следи от кръв. По кормилото трябва да има. Тревата беше мокра, на места имаше кал. Погледни дрехите, обувките ми. Трябва да има следи в колата. А тя е съвършено чиста. Сякаш току-що е излязла от автосалон. Дори нямам представа как се е озовала отпред. Ами бележката на вратата? Написана на моята пишеща машина, върху моята хартия. Но за часове след… лудостта, след умопомрачението… не мога нищо да обясня!