— Стига, Питър! — Морган го хвана за раменете и повиши тон: — Това не е роман. Не си герой от книгите си. Това е истина. Случило се е. — И добави по-тихо: — Ще повикам полицията.
Двамата детективи от двадесет и втори участък прекъсваха със спорадични въпроси разказа на Питър. По-възрастният бе около петдесетгодишен, с посивели къдрави коси, по-младият — на годините на Питър, чернокож. И двамата бяха будни и опитни професионалисти и се мъчеха да предразположат Питър.
Когато свърши разказа си, по-възрастният се обади по телефона, а по-младият прехвърли разговора към книгата му „Сараево!“. Била му допаднала много.
Едва когато по-възрастният се завърна, Питър разбра, че черният го бе заприказвал, за да не му даде възможност да проследи телефонния разговор. Питър се възхити от професионалното му умение. Щеше да го запомни.
— Мистър Чансълър — внимателно поде сивокосият детектив, — изниква следният проблем. Когато мистър Морган ни позвъни, ние изпратихме екип до Форт Триън. За да пестим време, изпратихме и съдебен медик. А да сме сигурни, че някой няма да се намеси, обадихме се на участъка в Бронкс да поставят патрули. Но няма никакви следи от престрелка в района. Никакво нарушение на реда.
Питър го гледаше с недоверие.
— Това е безумие! Не може да бъде! Аз бях там!
— Нашите хора са много прецизни.
— Значи, този път не са били достатъчно прецизни. Мислите, че съм съчинил тая история, така ли?
— Историята е чудесна — усмихна се чернокожият. — Може би изпробвате въздействието й.
— Почакайте, моля ви! — Морган пристъпи напред. — Питър такова нещо не може да направи.
— Наистина би било глупаво — съгласи се по-възрастният. — Дори е наказуемо по закон да доложиш за лъжливо престъпление, пък камо ли за убийство!
— Вие сте луди! — Гласът на Питър трепереше. — Вие наистина не ми вярвате. Изслушвате доклада по телефона, приемате го за евангелие и стигате до извода, че съм луд. Що за полицаи сте вие?
— Много добри — отвърна чернокожият.
— Не мисля така. Съвсем не е така! — Чансълър скокна към телефона. — Има начин да се изяснят нещата. Минали са пет-шест часа. — Той набра някакъв номер и след секунди заговори: — Справки? Дайте ми номера на кантората на конгресмена Уолтър Роулинс от Камарата на представителите.
Той повтори номера, който му продиктува телефонистката. Тони Морган кимна с глава. Детективите наблюдаваха безмълвно.
Чансълър набра номера. Чакането му се стори безкрайно. Сърцето му биеше лудо. Въпреки неоспоримата си убеденост той трябваше да докаже думите си пред детективите. Жена с тих глас и южняшки акцент вдигна слушалката. Чансълър попита за конгресмена. А когато чу думите й, болката в слепоочията му се възвърна и погледът му загуби фокус.
— Ужасно, сър! Опечаленото семейство съобщи вестта преди минути. Конгресменът е починал през нощта. От сърце, в съня си.
— Не! Нее!
— Всички така се чувствуваме, сър. За погребението ще се съобщи.
— Не! Лъжа! Не ми говорете! Лъжа! Преди пет-шест часа беше в Ню Йорк! Лъжа!
Питър усети как нечии ръце го сграбчиха за раменете, изтръгнаха от него телефона и го дръпнаха назад. Той започна да рита, да ръга с лакти в полицая. Освободи дясната си ръка и я вкопчи в най-близката глава до себе си, като теглеше и почти изскубна косите от черепа. Повдигна нагоре главата: човекът се бе свлякъл на колене.
Видя пред себе си лицето на Тони Морган, което се гърчеше от болка, но не направи нищо да се защити.
Морган. Морган, приятелят му. Какво вършеше?
Питър се отпусна и укроти. Нечии ръце го положиха да легне на пода.
— Ще мине без санкции — рече Морган, като влезе с питиета в спалнята. — Проявиха разбиране.
— Което значи, че съм луд — добави Чансълър, легнал с торбичка лед на челото си.
— Не, по дяволите. Изтощен си. Работиш толкова усилено. Лекарите те предупреждаваха…
— За бога, Тони, не на мене тия! — Питър седна в леглото. — Всичко, което разказах, е самата истина!
— Добре. Ето ти питието!
Чансълър пое чашата, но не отпи. Остави я на нощното шкафче.
— Седни, приятелю. — Той посочи стол на Тони. — Искам да си изясним някои неща.