— Бяха трима. Единият бе убит. След като Чансълър се измъкна, аз престанах да стрелям и се скрих далеч от мястото на престрелката. Роулинс бе мъртъв. Какво повече им трябваше? Прибраха трупа на своя човек и се очистиха. Аз обиколих щателно мястото, прибрах гилзите, загладих тревата, за да няма никакви следи от случилото се.
Браво се надигна от стола си с видимо раздразнение.
— Вашата постъпка надхвърля всички граници! Взимате решения, които знаете, че никога не бих одобрил, предприемате действия, които костват два човешки живота, а за малко и Чансълър не загина.
— Единият от жертвите е убиец — простичко отвърна Варак. — А Роулинс беше белязан. Смъртта му бе въпрос на време. Що се отнася до Чансълър, аз едва не загинах, за да го спася. Мисля, че заплатих за погрешния си извод.
— Погрешния си извод? Кой ви дава това право?
— Вие. Всички вие.
— Но сам знаете, че съществуват вътрешни забрани.
— Знам, че липсват стотици досиета, които, ако се използуват, ще превърнат тази страна в полицейска държава. Не забравяйте това!
— А аз ви моля да не забравяте, че това не е Лидице от 1942 година. Вие не сте тринадесетгодишно момче, което пълзи сред трупове и убива всеки, който може да се окаже враг. Не ви доведоха тук преди трийсет години, за да се превърнете в щурмовак на самия себе си.
— Доведоха ме тук, защото баща ми работеше за съюзниците. Избиха цялото ми семейство, защото работеше за вас. — Очите на Варак се замъглиха. При спомена за онова слънчево утро на 10 юли на 1942-та той не можа да сдържи сълзите си. Утро, когато наоколо цареше смъртта, когато няколко нощи се кри в шахтите, а после дни и нощи, едва тринадесетгодишен, отбелязваше с кръстче по шахтата всеки убит германец. Дете, което стана убиец по убеждение. Докато не го измъкнаха англичаните.
— Получихте всичко — продължи Браво, като сниши глас. — Изпълнени бяха всички морални задължения, нищо не се щадеше. Учихте в най-добрите училища, с всички предимства…
— Но не забравяйте спомените от миналото, Браво.
— Да, спомените — съгласи се Мънро Сейнт-Клеър.
— Не ме разбрахте правилно — отривисто реагира Варак. — Аз не търся съчувствието ви. Казвам ви това, което не мога да забравя. — Варак пристъпи по-близо до бюрото. — Осемнайсет години се разплащам за тези спомени. Доброволна разплата. В Съвета за Национална сигурност няма равен на мен, мога да разпозная нациста под каквато и форма да се крие и го преследвам до дупка. И ако мислите, че съществува някаква разлика между предназначението на тези досиета и целите на Третия райх, жестоко се лъжете.
Варак млъкна. Кръвта бе нахлула в лицето му, той почти крещеше, но, разбира се, успя да се овладее. Мънро Сейнт-Клеър мълчаливо наблюдаваше агента и постепенно гневът му взе да затихва.
— Много сте убедителен. Ще събера „Инвър Брас“. Всички трябва да бъдат в течение.
— Не, не назначавайте заседание. Поне засега.
— Този месец се предвижда заседание. Трябва да изберем нов Генезис. Аз съм вече стар. Венис и Кристофър също. Остават Банър и Парис. Съществува страхотна…
— Моля ви! — Варак се хвана за бюрото. — Не свиквайте още заседание.
Сейнт-Клеър присви очи.
— Защо?
— Чансълър започна да пише романа си. Първата част от ръкописа бе предадена преди два дни. Проникнах в машинописното бюро и прочетох всичко.
— Е?
— Вашите предположения се оказаха по-точни, отколкото очаквахте. Чансълър е прозрял някои неща, които не ми бяха хрумнали. „Инвър Брас“ е попаднал в романа му.
15
Настъпиха неочаквани студове и есента се превърна в зима. Изборите приключиха, резултатите от тях — така неочаквани, както и студовете, които сковаха цяла Пен-силвания. Медисън Авеню и измамата надделяха над колебливите аматьори. Никой нищо не спечели, а най-малко страната.
Питър не следеше с особено внимание политиката. Щом като играчите заеха местата си, интересът му напълно изчезна. Затова пък бе изцяло погълнат от книгата. Всяка сутрин се впускаше в своето приключение. Сюжетът се бе вече избистрил в съзнанието му и героите бяха вече оформени.
Пишеше седма глава — когато, почтените хора стигат до непочтеното решение: убийство. Убийството на Джон Едгар Хувър.
Преди да разгърне всяка глава, той си съставяше подробно резюме. После оставяше резюмето настрана и почти не се консултираше с него. Тази техника му бе подсказана от Антъни Морган преди години.
„Изготви си насока, за да знаеш, че няма да се луташ, но не я следвай сляпо, не възпирай естествената склонност към импровизация.“
„Колко странно се държи Тони“, помисли си Чансълър, като се надвеси над ръкописа. Бяха разговаряли на няколко пъти след онзи безумен, невероятен случай преди няколко седмици в „Клойстърс“ и Морган нито веднъж не се върна на него. Сякаш нищо не бе се случило.