Очевидно никой не е знаел, че генералът е на Хавайските острови. Никакви резервации на негово име в хотелите и авиокомпаниите. Разследването, проведено от военните институции на острова, не дало никакъв резултат: явно генералът не е контактувал с никого. Заглавието на следващия параграф го сепна силно:
„Съпругата му се помина преди пет седмици.“
Информацията за нея бе съвършено оскъдна. Починала „след продължително боледуване, което през последните години я сковало напълно“. Дори репортьорът да е знаел нещо повече, великодушно го е премълчал. По-нататък историята приемаше необикновен обрат. Щадейки съпругата на Макандрю, журналистът се бе потрудил да очерни генерала по начин, достоен за романа за Хувър.
„Хавайската полиция проверява истинността на слуховете, че бившият високопоставен американски военнослужещ бил свързан с престъпни елементи, действуващи от Малайския полуостров през Хонолулу. На Хавайските острови живеят много бивши военни със своите семейства. Все още не е изяснено по какъв начин тези слухове са свързани с убийството.“
„Тогава защо въобще включват тази информация?“, гневно се питаше Питър, като си спомни мъчителната гледка: генералът, люлеещ в обятията си болната си жена. Прелисти бързо страниците да намери продължението на статията. Следваше кратка биография, с почит към военните заслуги на генерала, която завършваше с неговото внезапно и неочаквано оттегляне от поста му и разногласията му с Комитета на началник-щабовете. Намекваше се за болестта на жена му и свръхскъпото й лечение и тънко се загатваше, че белязаният генерал бил жертва на жесток психологически стрес. А читателят сам бе оставен да направи връзка между „стреса“ и споменатите по-горе „слухове“.
Последната част на статията вземаше изумителен обрат, който напълно изненада Питър. Той не знаеше, че Макандрю има голяма дъщеря. Според вестника тя бе гневна, независима млада жена.
„Дъщерята на генерала, Алисън Макандрю, 31-годишна, илюстратор в рекламната агенция «Уолтър Грийн», живее в Ню Йорк. Тя гневно опроверга всички предположения относно смъртта на баща си. «Те го изгониха от армията, а сега се опитват да опетнят и името му. Говорих по телефона с властите в Хавай. Оттам ми обясниха, че баща ми е бил убит, защищавайки се при нападение на въоръжени бандити. Портфейлът, часовникът и пръстенът му били задигнати.» На въпроса, може ли да обясни защо генералът никъде не се е регистрирал, мис Макандрю отговори: «Това не е необичайно. Те с майка ми винаги пътуваха под друго име. Ако военните в Хавай знаеха, че той почива на острова, щяха веднага да го обсадят.»“
Питър отлично разбираше думите й. Когато Макандрю е пътувал със своята душевноболна жена, за прикритие е използувал друго име. Но жена му бе вече покойница. Чансълър знаеше, че генералът не е заминал на почивка в Хавай. Искал е да открие един човек на име Лонгуърт.
И този Лонгуърт го е убил.
Вестникът падна от ръцете му. Обзе го отвращение, примесено с ярост и чувство за вина. Какво бе направил? Как можа да го допусне? Един почтен човек да стане жертва. Защо?
Заради една книга.
В своето желание да притъпи собствените си угризения Лонгуърт отново бе извършил убийство. Отново. Той бе виновен за смъртта на Роулинс в „Клойстърс“, той бе натиснал спусъка, който отне живота на конгресмена. А сега, в другия край на света — още една смърт, още едно убийство.
Чансълър стана, клатушкайки се, и безцелно закрачи из стаята, светата обител, където твореше и където животът и смъртта бяха само плод на въображението му. Но вън от тази стая животът и смъртта бяха действителност. И те бяха част от неговото творчество. Всеки негов ред водеше началото си от мотиви и цели, които движеха нечий живот и причиняваха нечия смърт. Истински живот и истинска смърт.
Какво ставаше? Пред него се разиграваше кошмар, по-реалистичен и по-гротесков от всичките му сънища. Кошмар.
Застана пред телефона, сякаш му бе заповядано да застане мирно. Мисълта за Макандрю извика в паметта му образа на сребристия „Континентал“ и лицето-маска зад кормилото.
Изведнъж Питър си спомни какво се готвеше да направи преди месеци, още преди да му позвъни Уолтър Роулинс, което доведе до безумието във Форт Триън. Той се готвеше да се обади на полицията в Роквил! А не го направи! Запази себе си, като забрави решението си. Спомни си чак сега. Спомни си дори името на патрулния полицай. Донъли.
Позвъни да попита за кодовия номер на Роквил. Само след половин минута вече разговаряше с полицейски сержант Манеро. Описа му инцидента по страничния път, спомена точната дата и името на полицая Донъли.