— Сигурен ли сте, че искате Роквилския участък, сър? — колебливо запита Манеро.
— Разбира се.
— Какъв цвят бе патрулната кола?
— Цвят? Не си спомням. Черно и бяло или синьо и бяло. Това има ли значение?
— Полицейски служител на име Донъли в Роквил няма. А нашите патрулни коли са зелени на бели ивици.
— Е, значи, колата е била зелена! Патрулът каза, че се казва Донъли и ме закара чак до Вашингтон.
— Закарал ви чак до… Почакайте минутка, сър.
Чу се прищракване. Чансълър се загледа в белите, гонени от вятъра снежинки и си мислеше дали няма да откачи. Отново чу гласа на Манеро:
— Сър, пред мен е пълната сводка за онази седмица от октомври. Никъде не е отбелязано произшествие с „Шевролет“ и „Линкълн-Континентал“.
— Колата беше сребрист „Континентал-Марк IV“. Донъли ми каза, че колата е задържана. Караше жена с тъмни очила, която се надянала в пощаджийския камион…
— Повтарям ви, сър. Нямаме служител Донъли!
— Как да нямате, по дяволите! — Питър не се сдържа и закрещя. Пот изби по челото му. Болката в слепоочията стана нетърпима. Паметта му се ровеше в случая. — Спомням си! Той ми каза, че жената била пияна. Че извършила редица нарушения в пияно състояние. Била жена на търговец на автомобили „Линкълн-Мъркюри“ в Пайксвил!
— Почакайте! — Сержантът повиши глас. — Да няма някаква шега? Жена ми е от Пайксвил. Но там търговец на такива коли няма. Кой може да си го позволи? А в нашия участък нямаме служител Донъли. Сега да прекратим. Пречите на нормалната работа!
Линията прекъсна. Чансълър стоеше неподвижен, невярващ на ушите си. Мъчеха се да го убедят, че живее в свят на фантазии!
Агенцията за наемни коли на летището „Далъс“! Той бе телефонирал тогава от хотел „Хей-Адамс“ и бе разговарял с директора. Директорът му обясни, че ще се погрижат да поправят колата и ще му изпратят сметката. Чансълър му позвъни отново.
— Да, разбира се, спомням си разговора ни, мистър Чансълър. Четох напоследък вашата…
— Получихте ли обратно колата?
— Естествено.
— Някой от вашите хора трябва да е посрещнал камиона с натоварената кола от Роквил. Видял ли се е с полицая Донъли? Може ли да проверите?
— Не стана нужда. На следния ден колата бе докарана в гаража ни. Казвахте, че е пострадала, но по колата нямаше никакви повреди. Даже си спомням думите на диспечера, че по-чист автомобил никой не му бил връщал.
Питър полагаше усилия да се владее.
— А нали човекът, който е докарал колата, трябва да се разпише?
— Да, разбира се.
— Кой се е разписал?
— Момент. Ако почакате, ще проверя.
— Ще чакам. — Питър стискаше слушалката с всички сили, чак мускулите на ръката го заболяха. Мозъкът му сякаш бе чужд. Навън снегът продължаваше да вали.
— Мистър Чансълър?
— Да?
— Трябва да е станала някаква грешка. Според диспечера подписът върху документа е вашият. Може би има недоразумение. Тъй като вие сте наели колата, човекът, който я е върнал, е помислил…
— Не, не, няма грешка — с тих глас го прекъсна Питър.
— Моля?
— Много ви благодаря. — И затвори телефона.
Всичко ставаше ясно. Всичко. Ужасното лице-маска. Сребристият „Континентал“. Чистият, поправен „Шевролет“ в гаража във Вашингтон. Блестящият „Мерцедес“ пред дома му в Ню Йорк. Бележката на вратата.
Това бе дело на Лонгуърт. Навсякъде Лонгуърт. Гротескното, напудрено лице, дългите тъмни коси, тъмните очила… и натрапването на спомена за чудовищната среднощна буря преди година, която завърши със смърт. Лонгуърт е проучил всичко. Той се опитва да влуди Чансълър. Но защо?
Питър се върна на дивана, трябваше да приседне, да прогони болката от слепоочията. Погледът му падна върху вестника и веднага реши какво да предприеме по-нататък.
Алисън Макандрю.
16
Откри номера й в нюйоркския телефонен указател, но телефонът не даваше сигнал. Това означаваше, че има нов, необявен номер.
Тогава позвъни в агенцията „Уолтър Грийн“: секретарката съобщи, че мис Макандрю ще отсъствува няколко дни. Не обясни защо, нито пък той попита.
Но поне взе адреса й. Жилищен блок на Петдесет и четвърта Източна улица. Знаеше къде се намира — до реката. Нямаше избор. Трябваше да се види с тази жена, да поговори с нея.
Нахвърли пътни дрехи в „Мерцедеса“, сложи ръкописа в чантата и пое към града.
Вратата отвори тя, в големите й тъжни очи се четеше интелигентност и любопитство. Може би любопитство, примесено с раздразнение, независимо от тъгата по лицето й. Тя бе висока, носеше сдържаността на баща си и чертите на майка си. Нежна, с елегантна, изваяна фигура, може би малко надменна. Светлокестенявите й коси бяха непретенциозно оформени. Носеше бежов панталон и жълта блузка, разкопчана на врата. Под очите й личаха тъмни кръгове, следите от скръбта бяха забележими, но не се натрапваха.