Следващите десет минути бяха изпълнени с остри раздиращи звуци. Шум от разкъсване на хартии, разпорване на кожена материя, отваряне на чекмеджета. Накрая счупване на стъкло, примесено с пронизително квичене на непонятно животно, квичене, което прераства в писък.
— Колят животното — просто обясни Варак.
— Господи! — промълви Сейнт-Клеър.
После от говорителя долетя човешки глас. Само две слова: „Да вървим.“
Лентата спря. Варак изключи апарата.
— Сега се включваме три часа по-късно. Пристигането на Чансълър и дъщерята на Макандрю. Имаме двадесет секунди кадър на къщата. Това е излизането на похитителите — пак вън от обсега на камерата, нямаме образа им. — Агентът помълча в неловка несигурност. — Изрязах една част от записа и с ваше позволение ще я унищожа. Неуместна е. Просто показва, че между Чансълър и момичето се е създала близост. Временна може би.
— Разбирам. Благодаря — рече Браво.
За кратко къщата се появи отново на екрана. Беше вечер. Вижда се кола по чакълестата алея към входната врата. Алисън излиза и оглежда къщата. Тръгва по пътеката. Появява се Чансълър с торби с продукти. Спират на площадката, разменят няколко думи, после момичето изважда малка чантичка и рови за ключ. Намира го и отваря.
Двамата изглеждат стъписани от нещо. Отново разговарят, много по-възбудено от преди, после влизат вътре. Със затварянето на вратата видеозаписът прекъсна. Варак натисна копчето на аудиомагнитофона.
Елате да оставим покупките в кухнята (думи на момичето). Стъпки, шумолене на хартия, изскърцване на метална панта, продължително мълчание. После отново женският глас:
Баща ми реконструира всичко, за да може обкръжението да й напомня за нейното детство.
Каква изключителна любов (Чансълър).
Каква изключителна саможертва (момичето).
Вие като че ли я ненавиждахте? (Чансълър)
Да. Ненавиждах я. Той бе необикновен човек…
Изведнъж Варак се протегна и спря магнитофона.
— Разковничето е тук. В майката. Готов съм да дам всичко, за да го разгадая. Часонг е уловка. Следващите тридесет минути слушайте много, много внимателно. Писателят у Чансълър инстинктивно я насочва натам, но тя го отклонява. Не нарочно, според мен тя просто не знае.
— Ще слушам най-внимателно, мистър Варак.
И двамата се вглъбиха в записа. На няколко пъти Браво бе принуден да отклони очи встрани, като реакция на неочакваното: при писъка на девойката в кабинета на баща й, при хлиповете и риданията й, при съчувственото отношение на Чансълър и неговите грижливи въпроси. Въображението на писателя се бе развихрило. „Първоначалното ми предположение се оправда“, помисли си Сейнт-Клеър. В последните девет седмици Чансълър бе постигнал забележителен напредък. Нито той, нито Варак знаеха как и защо, но убийството на Уолтър Роулинс бе някак си свързано с досиетата, а ето сега този непримирим генерал и неговата пряма дъщеря, и уловката, наречена „Часонг“. Най-важното е, че онези преминаха към открити действия. Измъкнаха се от тъмното си укритие, стъпките им бяха зафиксирани на магнитофонния запис.
Сейнт-Клеър не знаеше накъде ги води Чансълър. Само усещаше, че се приближават до досиетата на Хувър.
Отново на екрана се появи къщата: Чансълър излиза навън, отваря вратата на колата и изтръпва от ужас. После внимателно заобикаля колата, грабва камък в ръце и се хвърля в гъсталака, връща се, изхвърля два неразличими предмета от колата, изважда куфарите и влиза в къщата.
Магнитофонен запис: шум от течаща вода и някакво стържене.
— Преди час внимателно проучих картината и звука. Той отстранява надписа „Часонг“ от куфара си — поясни Варак. — Не иска момичето да го види.
Последва малчание. Микрофоните улавяха само скриптенето на молив върху хартия. Варак пренави лентата напред до записания разговор.
Питър, къде изчезна?…
В кухнята…
Разменени думи за кафе, бързи стъпки, неясни движения.
Ти влезе в живота ми. Питам се, дали ще останеш? (Меко изречени слова на Алисън Макандрю.)
Същия въпрос си зададох за теб. Дали ти ще останеш е моя живот?
Ще почакаме и ще видим, нали?
Това бе краят. Варак изключи апаратурата и се изправи. Сейнт-Клеър остана на стола си, с аристократични пръсти, сплетени под брадичката.
— Онова скриптене, което чухме, не означава ли, че е писал? — попита той.
— Така мисля. Отговаря на навиците му.
— Забележително, нали? В цялата тази бъркотия да се обърне към книгата си.
— По-скоро необичайно. Не знам дали е забележително. Ако действуваме както трябва, романът му ще се превърне за него в действителност.