— Благодаря ви за помощта — каза той.
В мига, когато вратата се затвори, тя спусна крака от леглото.
— Изчезваме оттук. Веднага.
— Чарли, какво…
— Тази история вони. И ще разбера ка…
Изправи се и се олюля — зави й се свят. Перес я хвана за ръката.
— Несъмнено Хари си има неприятности. Но не можеш да направиш нищо по въпроса сега. И определено не в твоето състояние. Ще накарам сестрата да се обади на доктор Ливайн и да разбере кога ще те изпишат. После ще планираме как да действаме.
Тя дръпна ръката си.
— Не разбираш. Няма да лежа тук и да не правя нищо, когато знам, че Хари е в опасност.
— За бога, Чарли. Ти си повече в опасност от него. Току-що пометна. Доктор Ливайн каза, че можем да очакваме болка и кървене. И няма да имаш сили. Нареди да си почиваш няколко дни. Няма да те оставя да излезеш оттук без неговото одобрение.
— Опитай се да ме спреш — решително каза тя и го погледна твърдо. — Тези типове не са от ФБР.
И без да чака отговор, Шарлот отиде до гардероба. Бельото и панталонът й бяха омазани с кръв. Бикините бяха напълно унищожени, така че й се налагаше да се задоволи с превръзките от болницата. Ако вържеше якето около кръста си, тъмният й панталон щеше да свърши работа.
Погледна съпруга си, който я наблюдаваше внимателно, и каза:
— Картичките, които ни даде агент Смит, са фалшиви. Погледни по-хубаво. Евтина хартия. Лазерен принтер. Прокарай ръка по нея. Картичките на Бюрото са гравирани. А тази може да е била напечатана на всеки домашен принтер.
Обу мръсния панталон и преглътна буцата в гърлото си. Можеше да тъгува за изгубеното си бебе цял живот. Но сега Хари се нуждаеше от нея.
— Единственият номер на визитната картичка на Смит е номер на мобифон — продължи Шарлот.
Перес се намръщи и се опита да си обясни загадката.
— А къде е номерът на Бюрото?
— Точно това имах предвид.
Той се почеса по носа.
— Чарли, не мислиш ли, че може да си малко нестабилна в емоционално отношение в момента? Преживя загуба. И силен шок. Мисля, че няма да е зле да се успокоиш. Ще те изпишат и ще се приберем у дома. Ще видим дали Хари е там или ни е оставил съобщение. Трябва да се преоблечеш и да хапнеш. После ще планираме.
— Имаш ли ми доверие?
— Разбира се.
— Тогава ми помогни. Моля те.
Накрая тя го убеди. Притеснена, че фалшивите агенти може да наблюдават предния вход на болницата, Шарлот забрани на съпруга си да я изпише официално. Болницата щеше да настоява за инвалидна количка — стандартна практика — и щяха да я изкарат отпред. Вместо това двамата слязоха по стълбите и се измъкнаха през входа за доставки.
Шарлот изчака Джак да докара колата. Качи се, закопча предпазния колан и Перес попита:
— Е, какъв е планът?
— Да намерим Хари.
— Чудесен план. Как…
Прекъсна го слабият звук на песента „Момиче с кафяви очи“.
Мобифонът й.
— В чантата ти е — каза Джак. — Прибрах я в ба…
Спря колата, изскочи навън и след секунда се върна с чантата и мобифона й. Шарлот не позна номера, от който й бяха звънели. Вероятно баща й си бе купил предплатен мобифон за безопасност. Имаше шест пропуснати обаждания и текстово съобщение. Всичките от Хари.
Отговори на последното обаждане и отсреща вдигнаха при първото позвъняване.
— Татко, аз съм. Слава богу! Толкова се разтревожих…
— Шарлот! Къде си?
— С Джак сме…
И рязко млъкна. Това не беше баща й. Хари не я бе наричал „Шарлот“, откакто бе влязла в прогимназията.
— Шарлот, скъпа, къде…
Тя затвори телефона.
— Карай, Джак. Бързо.
Перес се подчини. След секунди попита:
— Какво стана?
— Някой се престори на Хари. Искат да знаят къде съм.
— Провери си съобщенията.
Шарлот го послуша. Когато чу гласа на баща си, изпита силно облекчение.
— Чарли, забавиха ме. Все още се надявам да успея за късната вечеря. Обичам те.
На второто съобщение тя се намръщи.
— Чарли, попаднах в странно положение. Ще ти обясня всичко, когато се видим. Слушай… Внимавай. Стой с Джак. Не се доверявай на никого, когото не познаваш. Полетът ми пристига на летище „Дълес“ в седем и десет вечерта.
При последното съобщение паниката в гласа му се долавяше ясно.
— Къде си? Качвам се на самолета. Когато чуеш съобщението, звънни, за да знам, че си добре.