Усмихна се и продължи:
— Нали разбираш, полковникът се зарадва, когато ме видя. Дегизировката ми го развесели, а когато му съобщих, че имаме план за измъкването му, се въодушеви страхотно. Разбира се, нямаше представа, че жена му ни е предала дневниците му. Разполагахме с всичко, което той щеше да използва, за да получи снизхождение. Дори бе записал имената на хората, които му платиха за съкровищата. Имената на покровителите му. В крайна сметка великият полковник Ругова се оказа просто страхливец без лоялност и чест.
— Иска ми се да бях присъствала.
Вукашин запали тънка пура и се загледа в колата, която спря пред хотела. Двамата му подчинени слязоха от нея и влязоха в хотела.
— Сега ще видим дали Мидълтън е още вътре — каза той.
— А ако не е?
— Дъщеря му — отговори той. — Шарлот. Бременна, между другото.
— Веднъж да вкарам Шарлот в една стая с него… — Елеана се усмихна и потри ръце. — Той обича ли още някого?
— Една жена, с която работеше навремето. Леонора Тесла.
— Ако разполагахме с тази Тесла, можехме да свършим чудесна работа. Ако още държи на нея, разбира се. Но бременната дъщеря е за предпочитане.
7.
Дейвид Корбет
Колата вонеше. Мърляви мазни пликове от заведения за бързо хранене, празни кутии от бира, пепелници, претъпкани със стари фасове. Климатикът хъркаше немощно и почти не охлаждаше, а трите тела добавяха миризма на пот. Мидълтън научи имената на желаещите да го ограбят — Маркъс и Трейси — от непрестанните им словесни престрелки, отегчителни обвинения и подробности от смотаните им биографии — нужди и желания, пристрастеност към наркотици, обещания да се поправят и проклятия, всичките издрънкани на вулгарен жаргон, който той едва разбираше. Междувременно колата се носеше към Балтимор и единственият й фар осветяваше мокрия асфалт на магистрала 495. Кратката лятна буря утихна бързо, а нощният въздух, влажен и горещ, бе непреодолимо препятствие за умиращия климатик. Спортното сако на Мидълтън бе залепнало за раменете и ръцете му като втора кожа. Той избърса лице със свободната си ръка. Другата стискаше здраво беретата.
Най-после, макар и само за да прогони чувството за гадене, той прекъсна спора на предната седалка.
— Пусни радиото — нареди на Маркъс и го сръга в рамото с пистолета.
Младежът се извъртя към него. Бузата му беше покрита с дребни белезникави пъпки.
— Виж какво, с Трейси трябва да обсъдим някои неща и…
Мидълтън заби дулото във врата му.
— Заповядах ти да пуснеш радиото. Пречите ми да мисля.
— Не побеснявай, господин Сивчо — намеси се Трейси и го погледна през рамо. — Отвличаш ни, заплашваш ни, а ние изпълняваме всичко, което поискаш. Успокой се. Не си играй. Не и с пистолета.
Откак се качи в колата, го наричаха „господин Сивчо“. Отначало си помисли, че за това е виновен ужасният му външен вид, който се влошаваше непрестанно от напрежението и нуждата от сън. Но после долови расистката подигравка. Припомни си, че Каб Калоуей5 бе наричал белите „сивчовци“. Но това бе толкова отдавна, много години преди тези двамата да се родят. Господи, преди самият Мидълтън да се роди…
— Не си играя — каза сухо той.
— Имах предвид само…
— Пусни шибаното радио!
Ръката на Маркъс се стрелна към таблото и натисна бутона. Мидълтън се сви, когато го оглуши кошмарна какофония от ръмжене на малоумни строфи и басов тътен.
— Смени станцията.
— Ей, човече, много си нагъл.
— Смени станцията! Веднага!
Маркъс изсумтя, но се подчини.
— Трябва да се поотпуснеш, господин Сивчо — обади се Трейси. — Успокой се, забрави за дреболиите.
Внезапно нежният звук на духови инструменти надделя над пращенето. Красив сопран запя познати тактове от шпрехгезанг6. Мидълтън се наведе рязко напред.
— Остави това!
Маркъс го изгледа ужасено, сякаш му бе наредил да изяде жива жаба.
— Това ли?
— Нагласи станцията. Отърви се от пращенето.
— Не. Не. Това, че ни взе за затворници, е достатъчно откачено. Не можеш да ни измъчваш.
— Настрой станцията!
Пиесата бе от Шонберг, двадесет и една песни за петима музиканти на осем инструмента плюс гласа, думите бяха полуизговаряни, полуизпявани, първият дванадесеттонен шедьовър на двадесети век. Дисонантен шум за повечето хора, но не и за Мидълтън. Не и за човек, който разбираше и можеше да чуе в него последните звуци на романтизма, с ехо не само от Малер и Щраус, но и от Бах.