Коноли слушаше внимателно. Микрофонът беше под кошничката за хляб на масата на Фауст.
— Покани за танц с леко кимване — каза Фауст. — Пламенно ухажване…
Мобифонът й звънна и тя трепна, протегна ръка и бързо го откачи от колана си.
— Коноли слуша.
— Здрасти, сладурче.
Тя тръгна към ъгъла, далеч от любопитните погледи на кухненския персонал.
— Падло — прошепна нежно. — Къде си?
— Sono a Roma — отговори той на италиански със силен акцент. — Някой иска да ти каже „здрасти“.
— Йозеф, чакай…
— А, между другото, английският му е… Всъщност е кръгла нула.
Коноли въздъхна. Разговорът между Фауст и Мидълтън продължаваше в другото й ухо.
— Buona sera, Signora Connoly — нервно каза старчески глас. — Il mio nome e Abe Nowakowski. Posso aiutarlo con il vostro commercio.15
— Съжалявам… commercio? Не разби…
— Бизнес — преведе Падло. — Работата ти. Предполагам, че тя все още е откриването на Мидълтън, нали?
— Добрах се до Мидълтън — каза тя. — И до Фауст.
— Те са заедно? — попита Падло.
— Заедно са и преговарят.
Новаковски, който бе живял в страх от момента, когато бе видял ръкописа на Моцарт, каза:
— Къде е Фелисия?
Гласът му трепереше.
— Младо момиче — обясни инспекторът на Коноли. — Фелисия Камински. Племенницата на Жединяк.
Той си припомни снимката й и започна да я описва.
— Не е тук — отвърна Коноли.
— Харбър Корт — каза старецът.
Падло повтори името на хотела.
„Не сега“, помисли Коноли, когато затвори телефона.
В ресторанта Фауст каза:
— Баща ми бил сравнително възрастен, когато се оженил за майка ми. Запознали се в един от онези клубове за танго, които в Буенос Айрес наричаме „милангас“. Издраскана плоча на Карлос Гардел, изкусителни погледи, изпълнени с желание. Покани за танц с леко кимване. Пламенното ухажване започнало с въртене под кристалните полилеи. Още преди да си проговорят, на баща ми му се сторило, че правят любов.
— Какво общо има баща ти с всичко това?
— Като млад, баща ми бил химик в Полша. Майка ми му напомняла за първата му съпруга, циганката, която загинала в Европа по време на войната.
— Заедно с милиони други хора. Ако не бяхме спрели оня луд, сега всички щяхме да говорим немски.
— Той наричаше майка ми Йоланта — теменужена пъпка. Беше сантиментален човек. Срещнал първата си съпруга, когато продавала теменужки на един площад във Варшава.
— Не разбирам какво…
— Полковник, при всичките си пътувания или проучвания за правителството, някога чувал ли си за Проект 93?
— Мисля, че не съм.
— Запознат ли си с работата на Герхард Шрадер?
— Не.
— Немски химик, експериментирал с химически агенти. Той изобретил табуна, който отначало бил използван за убиване на вредни насекоми, а после усъвършенстван като смъртоносно оръжие против хората. Нацистите произвели дванадесет хиляди тона табун в таен завод в Полша. Заводът „Хокверк“.
Фауст бръкна в куфарчето до краката си и извади копие от документ от Нюрнбергския процес.
— Баща ми работел в Хокверк. Името му е четвъртото в този списък.
— Казимир Римут?
— Забележи звездичката, която те отпраща към бележката под линия. Може да ти е трудно да я разчетеш, затова ще ти я цитирам: „Това лице е оправдано поради предоставената от него информация относно експерименти, провеждани върху хора“.
— И какво означава това?
— Съвсем просто е. Баща ми чул, че някои от химичните агенти, върху които работел и смятал, че ще бъдат използвани за изтребване на плъхове и други гризачи, били изпробвани върху хора. На 14 октомври 1944 година доктор Йозеф Менгеле изкарал приблизително пет хиляди цигани от концлагера до Ораниенберг и ги извозил с камиони до горист район близо до Рудна, Полша. Там били напръскани със зарин. След часове всички мъже, жени и деца умрели.
— Това не е ли същият газ, който използваха при нападението в метрото в Токио?
— Сектата Аум. Да.
Фауст посочи куфарчето си.
— Притежавам официалния доклад, но ще ти спестя подробностите. Достатъчно е да се каже, че резултатите били зловещи. Когато слухове за това събитие стигнали до баща ми, той отначало не им повярвал. Бил от онези хора, които се опитват да се изолират от грозотата в света около тях. Слушал Вивалди, играел си със стенни часовници с кукувички, печал сладкиши и се трогвал до сълзи от малки деца. Не бил като нас, полковник. И все пак, когато осъзнал ужаса на случващото се, се задействал.
15
Добър вечер, госпожо Конъли. Аз съм Ейб Новаковски. Мога да ви помогна с вашето начинание. — Б.пр.