— Добре, успех — каза той. — Ще те държа в течение.
— Джак? — прошепна тя с дрезгав глас.
— Здрасти, сънливке — усмихна се той, затвори телефона и пристъпи към леглото. — Как си?
— Чудесно — излъга тя.
Нямаше желание да признае истината. Не и сега.
— Баща ти се обади. Проверява как си — каза Джак, седна на леглото и я погали по косата. — Чудесни новини. Той е добре. Свързал се с някакви хора, на които има доверие. Вярвам, че знае какво прави.
— Да, знае — потвърди Шарлот.
Заля я облекчение. Баща й беше истински професионалист и знаеше на кого да се довери и от кого да бяга.
Перес се наведе и я целуна нежно.
— Значи единственото, за което трябва да се тревожим сега, си ти.
Внезапно откъм отворената врата долетя енергичен смях и двамата се обърнаха натам. Набита сестра влезе в стаята. Беше протегнала ръка.
— Давай го, приятелче! — нареди тя на Перес.
— В никакъв случай — отвърна Джак и също се засмя.
— Нали се разбрахме — напомни му сестрата и грабна мобифона от ръката му. — Съпругът ви работи прекалено много — каза на Шарлот. — Обясних му, че не може да използва телефона си в болницата. Така че сега го конфискувам.
Перес се надигна и се намръщи престорено.
— Ти пък коя си? Сестра Рачет16?
— Знаете ли, че бедният ви съпруг не е хапнал нищо от вчера на обяд? — попита сестрата. — Не иска да се отдели от вас.
— Ауу — извика Шарлот виновно.
Сестрата нямаше как да знае, че Джак всъщност я пази от убиеца, който можеше да дойде да ги търси тук.
— Всички момичета си паднаха по него, но аз не се поддавам на чара му — ухили се сестрата.
— Невъзможно — отвърна Перес усмихнато.
Шарлот се почувства в безопасност сега, когато слънцето грееше и бе научила, че баща й е добре. Цялата болница се събуждаше и в коридора ставаше все по-шумно.
— Джак — каза тя. — Защо не отидеш да закусиш? Почини си малко.
— Не, добре съм — възрази той, но сестрата го побутна към вратата.
— Хайде, тръгвай. Трябва да оправя жена ти, така че бездруго ще те изритам от стаята.
— Да. Тръгвай, моля те — каза Шарлот. — Иди хапни нещо.
Джак кимна, после изгледа сестрата развеселено.
— Дай си ми телефона, Рачет.
— Когато се върнеш.
— Ама трябва да звънна на някои хора.
— Изчезвай!
— Слушам! — Перес козирува и излезе.
— Е, как си? — попита сестрата.
Имаше симпатично месесто лице и живи сини очи, носът й бе покрит с лунички. Носеше твърдата си червеникава коса на старомодно дълга опашка.
— Добре.
Шарлот не възнамеряваше да разкрива чувствата си пред непознати. Сестрата взе дигитален термометър от количката и каза:
— Отваряй устата.
Шарлот се подчини и лапна термометъра.
— Спа спокойно и май нямаш температура — каза сестрата. — Но трябва да проверя, нали така?
Термометърът бипна, сестрата го извади, погледна го и го сложи на количката.
— Добре си.
— Чудесно. Това ли трябваше да провериш?
— Не, просто исках да останем насаме за момент — отговори сестрата, докато усукваше маншета на апарата за кръвно около ръката й. — Да те питам как се чувстваш. Имам предвид емоционално. Знам, че ти е тежко. Аз самата пометнах веднъж.
„Пометнах…“
— Ще го преживееш, уверявам те. Трябва ти само малко време — каза сестрата.
— Извинете ни, дами — обади се глас откъм вратата.
Влезе лекар, придружен от двама стажанти.
— Подранил си, докторе — каза сестрата. Усмивката й бързо се стопи.
— Нашето оръжие е изненадата — отвърна лекарят, а младите стажанти се засмяха.
— Моля те, престани с дивотиите на „Монти Пайтън“ — изохка сестрата, завъртя очи и свали апарата за кръвно. — Не мога да ги понасям!
— Можеш, можеш — каза лекарят и се приближи усмихнато до леглото.
— Приготви се да се смееш насила, госпожо Перес — каза сестрата и потупа Шарлот по ръката. — Те са мъже и ще повярват на преструвката ти. О, щях да забравя. Ето ти телефона на мъжа ти. — И й подаде мобифона.
— Благодаря — отвърна Шарлот.
Не беше виждала този телефон. Джак сигурно го бе купил наскоро.
— Аз съм доктор Леман, а това са стажантите ми. Но не се налага да ви съобщавам имената им — каза лекарят, щом сестрата излезе. — Мислете си за тях като за Пейлин и Джилиам, а за мен — като за Джон Клийз17.