— Съсипа песента. Лошо момиче. Трябва да си знаеш мястото.
После се вторачи в собствените си дрехи: мърляво палто, което вонеше на пот и урина, вързано малко прекалено показно с връв.
— Само на едно стъпало по-горе от мен. Нищо повече.
После метна едно евро в калъфа и тръгна към Ларго Арджентина, откритото пространство, откъдето тя хващаше автобуса за вкъщи. Фелисия винаги се възхищаваше на руините на древните храмове там — запуснати безформени колони и камъни, населени от бездомни котки, част от историята, която само тя и минаващите туристи забелязваха.
Не обичаше котки. Бяха дръзки, агресивни и нагли. Влизаха в калъфа, когато го отвореше, за да събира пари. Заради тях Фелисия държеше малък воден пистолет до колофона и ги прогонваше с него, когато ставаха прекалено нахални.
По-късно видя просяка още четири пъти. Два при фонтан „Треви“. Веднъж в Кампо дей Фиори. Четвъртия път бе пред новия музей при Ара Пацис, паметника на мира, издигнат от Август, който сега бе подслонен в модерна кубистична сграда на оживената улица покрай Тибър. Изненада се, когато го видя там. Не беше обичайното място за бездомници. Забеляза го да гледа през прозорците, очарован от великолепно издялания паметник вътре — тя го бе виждала само от улицата, тъй като цената на билета бе прекалено висока. Бездомниците рядко спираха поглед върху римските статуи. Повечето въобще не поглеждаха към нищо.
А сега той отново се намираше близо до нея в тази гореща и слънчева лятна утрин на Виа деле Ботеге, на седмичния пазар, за който й бе разказвал вуйчо й. Пазарът отваряше в началото на Виа дей Полаки — Улицата на поляците — и я изпълваше с носталгия всеки път, когато дойдеше тук. Това бе мястото, където бедното полско общество се събираше на импровизиран пазар, който бе не само икономическа необходимост, но и потвърждение на общите корени. Имаше коли и ванове, всичките вехти и ръждясали, с регистрационни номера от Варшава и Гданск. Бързо, за да не привличат вниманието на полицията, те отваряха врати и багажници и започваха да продават стоките, които полските имигранти не можеха да намерят или по-скоро не можеха да си позволят в новия си дом: алкохол и наденици, шунка и сладкиши, някои домашни, други вероятно ментета.
Фелисия не познаваше никой от тези хора. Но понякога бедните бяха изключително щедри, особено когато научеха, че и тя е полякиня и е съвсем сама в града.
Берлинската стена бе срутена, когато Фелисия бе на една годинка, бебе в малък апартамент в предградие в Чикаго. Родителите й бяха разказвали безброй пъти за радостта, последвала събарянето й — за нетърпението си да се върнат в страната, която бяха напуснали, за да отхвърлят оковите на комунизма.
Очите им винаги потъмняваха, когато заговореха за това решение. След като порасна, тя разбра защо. Когато напуснали Полша, тя била свят в черно и бяло, но се върнали в страна, където всичко било сиво. Лошите дни преди раждането на Фелисия били време на тайните служби и жестоки наказания за недоволните от режима, но на хората не се налагало да пътуват хиляди километри до далечни страни, за да си изкарват хляба. Родителите й казваха, че нещо добро било изгубено заедно с очевидното и по-лесно признавано лошо. От разговорите с възрастните мъже и жени на пазара тя започна да осъзнава, че между тях и нея съществува огромна пропаст, странно усещане за виновна загуба, което тя не можеше да сподели. Но имаше и връзка. Фелисия също бе полякиня и също беше бедна. Когато свиреше мазурка или полонеза, очите на околните се насълзяваха и дребни монети се посипваха като дъжд в калъфа.
А днес тук бе и просякът. Наблюдаваше я с омраза, сякаш искаше да й каже, че трябва да се срамува от себе си.
Тя засвири бавен народен танц и си каза, че ако този нахалник продължи да я безпокои, ще го навика пред всички, без да й пука. Какъв беше той, че да я кара да се срамува? Какво му даваше право…
Внезапно усети ръка на рамото си, обърна се и се вторачи в дружелюбните сини очи на мъж на средна възраст със сив костюм. Човекът имаше бледо месесто лице с червени бузи, оредяваща светла коса и самоувереното поведение на държавен служител или директор на училище.
— Свириш прекрасно, Фелисия — каза той на полски.
— Познавам ли ви?
Той извади от сакото си карта за самоличност и я размаха пред лицето й, но прекалено бързо, така че тя не успя да прочете нищо.
— Не. Аз съм полски полицай, командирован в Рим. Няма откъде да ме познаваш.