– Не се шегува – потвърди Муди. – В багажа имаме аптечка за първа помощ, но тя няма да помогне много, ако ви ухапе неподходящата гадина. Затова внимавайте къде стъпвате. Тук има достатъчно смъртоносни твари, за да ви убият сто пъти, затова не забравяйте, че не сме в центъра на Лос Анджелис.
– В Ел Ей също не е пикник – отбеляза Натали. – Явно отдавна не си бил там.
Всички се засмяха, отърсвайки се от стреса, който се бе натрупал заради безжалостния пек.
На паркинга отби йордански военен камион и от него слезе офицер. Приближи се предпазливо до групичката и се обърна към Лука като към най-възрастен. Поздрави ги с добре дошли на развален английски от името на йорданското правителство и ги увери, че колите им ще бъдат под денонощна охрана. Явно не знаеше какво друго да каже, затова Муди му благодари на арабски за вниманието и любезния жест да ги посети.
Офицерът явно остана доволен, върна се при камиона, качи се и удари по тавана, за да даде знак на шофьора да кара. Посланието беше ясно – военните ги наблюдаваха.
– Това е резерват и ако иска да влезе, човек трябва да си извади разрешително – обясни Лука. – Властите няма да издават разрешения, докато не приключим с разкопките.
Натали се приближи до Стивън и се загледа към каньона.
– Стивън, прекрасно е – възкликна тя. – Не бях виждала такава красота.
Права беше. Невероятната гледка всяваше страхопочитание. Малкият поток се беше врязвал в скалата милиони години, за да създаде този спиращ дъха спектакъл. Малцина имаха шанса да изпитат това, което те щяха да преживеят.
Романтичният момент беше прекъснат от бумтене на витла и на паркинга бавно се спусна средно голям военен хеликоптер. Всички нарамиха чантите си и се отправиха през облака прах към машината. Екипажът пое багажа, членовете на групичката се качиха и излетяха за краткия полет.
Стивън гледаше внимателно, докато летяха над каньона и завиха надясно при разклонението на реките. След около шест километра стигнаха до сухата, сравнително равна местност, която според него щеше да е подходяща за лагер. Речното корито беше постлано със сив чакъл, леко наклонено, но достатъчно широко, за да кацне хеликоптер, ако няма вятър. Можеха да разпънат палатките в периферията, за да не бъдат издухани от роторите.
Машината кацна и групичката слезе, взеха багажа си от екипажа. Товарното отделение съдържаше няколко бидона с вода, различни чували и кутии. Десет минути след приземяването хеликоптерът беше разтоварен, момчетата от екипажа им помахаха и излетяха. След като машината се скри от поглед, тишината бе оглушителна – нямаше буквално никакъв звук освен бълбукането на хилавото поточе. Дори при минимално усилие човек плувваше в пот – в безветрието жегата бе непоносима.
Стивън носеше малък термометър и когато го извади, той показваше четиридесет и два градуса. И то в единайсет и половина. Ако някой все още се съмняваше, че ще им бъде трудно, сега окончателно се убеди. Заеха се да разопаковат багажа с мудна решителност. Няколко сандъка без отличителни знаци съдържаха екипировката им за лагеруване. Бавно и целенасочено разпънаха палатките и издигнаха сглобяемите тоалетни. Муди организира района за съхраняване на храната и водата и след като се убеди, че напредват достатъчно, проведе разговор по сателитния телефон.
Четиридесет минути по-късно каньонът отново се огласи от бученето на хеликоптера, който караше останалите провизии. Имаха късмет, че все още не бе излязъл вятър и приземяването мина леко. Тримата членове на екипажа слязоха и бързо разтовариха още кашони и сандъци, които Муди и тамплиерите пренесоха в малкия лагер.
Десет минути след кацането хеликоптерът отново излетя и поне в близките три дни нямаше да го видят. Задухът обгърна групичката авантюристи като одеяло, докато гледаха как машината се издига над планинското било по посока на Аман и прекъсва последната им връзка с цивилизацията. След като си починаха няколко минути, продължиха с подготовката на лагера, за да изпреварят нощта. Оставаха още няколко часа светло и трябваше да ускорят построяването на кухнята. Хеликоптерът беше докарал малък бензинов генератор и няколко варела гориво, с чиято помощ можеха да поддържат ниска температура в няколко големи хладилни контейнера.
Не беше върхът на лукса, но вършеше работа.
Стивън се ориентира с далекомера, после извади портативния джипиес, за да засече координатите. Включи го, но нищо не се случи. Провери батериите и пак пробва. Безуспешно. След като половин час се мъчи с устройството, стана ясно, че има някаква повреда. Приключението не започваше добре. Без джипиес трябваше да засече местоположението според лагера. Стивън знаеше, че няма да се получи особено добре, но щеше да се постарае.