Вечерта настъпи, докато довършваха последните приготовления. Точно преди мръкване, когато Стивън стоеше в основата на склона и оглеждаше северната стена на каньона с бинокъл, Лука се приближи до него.
– Огромен район.
– Така е. Това се опитах да обясня в самолета. Едно е да четеш указанията на Свитъка, но на терен е съвсем друго. Мястото е безкрайно.
– Виждате ли нещо обещаващо? На мен всичко ми изглежда еднакво – измърмори италианецът, почервенял от слънцето и от физическо усилие.
– Не, но нямаме представа какво търсим. Каквото и да е обаче, то е престояло стотици, дори хиляди години, изложено на природните стихии. Затова не очаквайте да видим две колони от древен храм, стърчащи от скалата. Ако не е открито досега, причината е, че не е нищо забележително. Безброй поколения бедуини са бродили в тази долина и не са го забелязали. – Стивън вдигна термуса си и отпи глътка вода. – Няма да е лесно. Опасявам се, че ако постигнем резултат, ще е повече благодарение на късмета, отколкото на уменията ни. И на здравата работа. Ще падне сериозно копане. Започваме утре с първите слънчеви лъчи.
– Точно от това се опасявах. Добре тогава. Лека нощ, доктор Крос.
– Лека нощ. И нека да си говорим на "ти“. Наричай ме Стивън.
– Добре. Лека нощ, Стивън. И пожелай лека нощ на Натали от мен. Можеш да ме наричаш Диего – Лука се отдалечи към палатката със скована походка, уморен от предизвикателствата на деня.
35
– Там.
Стивън освободи копчето на радиостанцията и изчака Артуро, който бе високо на върха на каньона, да забие оранжево колче на стръмния склон. Нагласи лазерния далекомер и поклати глава, съзнавайки безсмислието на това, което правят, но все пак махна одобрително на другия мъж. Без джипиес се оказа по-зле, отколкото очакваше. С програмирани координати щяха да засекат много по-лесно началната позиция. Това сега бе като да търсиш игла в купа сено.
Стивън отиде при Муди и го извика настрана.
– Извикай пак хеликоптера да донесат нов джипиес. Имам координатите на лаптопа, но ми трябва устройството. В противен случай през следващите три дни ще тъпчем на едно място и само ще си хабим силите напразно.
– Ще видя какво може да се направи – обеща Муди и тръгна към палатката за сателитния телефон.
Първата нощ беше гореща, но най-големият и непредвиден проблем се оказа шумът. Или по-скоро неговата липса. Освен някое и друго минаващо животно около лагера не се чуваше нищо и много скоро Стивън установи, че трима от членовете на групичката хъркат. При това силно. С Натали се въртяха и мятаха през цялото време, слушайки среднощния концерт от тежко дишане, и почти не успяха да мигнат. Още две седмици така щяха да са истински ад.
Преди да легнат, Муди беше извадил оръжията и ги раздаде – няколко автомата М-4 и шест полуавтоматични пистолета "Колт“, калибър 45. Натали сръчно провери своя, като освободи и пак сложи предпазителя, преди да го прибере под възглавницата си. Направи същото с единия автомат и го остави до леглото. Стивън отдавна не беше стрелял – повече от двайсет години, но когато взе автомата, имаше чувството, че цял живот е държал оръжие. Предполагаше, че това не се забравя – като карането на колело.
Муди присви очи на слънцето и тръгна към полевата кухня, за да си вземе нещо за пиене. Слушаше внимателно човека, с когото говореше по телефона. Взе бутилка вода от хладилника и я допря до челото си.
– Добре. Опитай се да изпратиш още днес, без това сме за никъде. И провери дали работи. Обади ми се, когато има нещо ново.
Приближи се до Стивън с телефон в ръката.
– Ще се опитат да намерят джипиес и да го изпратят. Надявам се да са тук преди мръкване.
Двамата се спогледаха. Беше осем сутринта, а жегата вече бе нетърпима.
Стивън кимна за благодарност и отново заоглежда стените на каньона за нещо необичайно.
Този ден нямаха късмет.
Плувнали в пот, Артуро и Франсоа си почиваха до мястото, където копаеха от няколко часа. Почвата бе смесица от камъни и прах с наслоения от пясък, затова не беше прекалено трудно да се копае – стига температурата да не минаваше четиридесет градуса. Жегата страшно забавяше работата. Можеха да копаят десет-петнайсет минути, след което се налагаше да почиват поне още толкова и да възстановяват водата и солите, които губят с потенето. Бяха направили сянка от брезент и няколко кола и тя им осигуряваше известно облекчение от жестокия пек.