Брезентът изплющя от внезапен полъх откъм каньона – горещ и сух, но благодатен след почти цял ден в тежкия и неподвижен въздух. Двамата мъже се втренчиха отчаяно в последния си изкоп. Беше жалко постижение, както и да го погледнеш. Бяха успели да изкопаят дупка с площ около два квадратни метра и дълбочина метър – същата като предната, която беше на около пет метра по-натам. Освен разриването на някой и друг скорпион или змийско убежище, усилията им бяха безплодни. Каквото и да бе това, което търсеха, явно не беше тук.
Крос се включи в копането за около час, но Лука го извика и след това не дойде. И по-добре, помисли си Франсоа. Бяха постигнали бавен, но постоянен ритъм – Артуро с кирката, а той с лопатата. Един допълнителен помощник само спъваше работата им, вместо да ги улеснява. Франсоа спомена това на Крос малко преди той да си тръгне – учтиво, но искрено. Двамата тамплиери бяха тук, за да осигурят физическата сила. Докторът бе по-ценен при изучаването на терена и търсенето на възможни знаци за присъствието на това, което търсеха.
Отново излезе вятър и този път не утихна, а постепенно се усили, като донесе пясък от пустинята и вдигна в каньона прах, отчасти и от тяхното копане. След като неуспешно се опитаха да продължат работата, радиостанцията изпращя и Крос ги извика да се прибират в лагера. Работният ден беше приключил, поне за тях. Двамата мъже взеха водата и инструментите и гладни и изтощени доволно тръгнаха надолу към реката на около километър под тях.
Вятърът продължи да се усилва и когато стигнаха до лагера, вече заплашваше да събори палатките. Укрепиха кухнята и тоалетните, после се присъединиха към усилията на другите да заздравяват закрепването на палатките в каменистото речно корито. Това беше шамал – северният вятър, за който Стивън ги бе предупредил, че може да продължи цяла седмица. Обикновено не беше голям проблем, но се усилваше заради ефекта на фунията в каньона, който правеше поривите му непредвидими.
Сателитният телефон на Муди иззвъня и той изкрещя няколко кратки нареждания. След няколко минути хеликоптерът се появи иззад близкото било. Летеше бавно заради възходящото течение. Спусна се внимателно, като се тресеше от турбуленциите, и на трийсетина метра над речното корито залитна обезпокоително към стената на каньона под действието на рязък порив. Телефонът отново иззвъня. Муди запуши едното си ухо, за да намали шума от витлата, и се взря сред прашния облак, като придържаше обемистите слушалки, притиснати към другото си ухо.
– Не могат да кацнат. Опасно е. Могат да се опитат да дойдат утре или да се спуснат максимално и да ни пуснат джипиеса – изкрещя на Стивън.
– По дяволите. Добре, хайде да вземем онзи брезент. Всеки да хване един край. Така ще осигурим по-голяма площ, за да уловим устройството. – Стивън извика на Натали, която се бореше с едно колче на палатката на няколко метра от тях. – Натали! Ела да помогнеш за секунда.
Тя се приближи и той бързо ѝ обясни плана. Взеха платнището и махнаха тежките камъни, с които някой го беше затиснал, за да не отлети. Извикаха Артуро да хване четвъртия ъгъл, разпънаха брезента и се наместиха под хеликоптера, който отново се опита да се спусне. Когато машината се сниши до двайсетина метра над речното корито, страничната врата се отвори и отвътре се показа глава, после – ръка, която държеше малка картонена кутия. Човекът с кутията се обърна към пилота, за да му даде указания, и машината се премести няколко метра вляво. Пуснаха кутията и тя полетя към тях.
Друг порив промени траекторията ѝ и в този миг стана ясно, че няма да успеят да я уловят с платнището. Натали пусна своя край и хукна към реката, без да изпуска от очи предмета. Скочи като ръгбист, препъна се и падна, но хвана кутията. Омекоти удара с рамото, но кръглите, гладки речни камъни все пак я контузиха и когато се изправи победоносно и вдигна джипиеса с дясната си ръка, лявата ѝ кървеше от множество драскотини.
Стивън изтича при нея, докато хеликоптерът се издигаше, прегърна я внимателно и огледа раните.
– Добро хващане.
– Благодаря. В гимназията се мотаех все с момчетата и играех доста бейзбол. – Тя присви очи, когато Стивън докосна една от драскотините. – По-внимателно. Боли.
– Сигурен съм. Хайде да те почистим и превържем. Довечера ще ти дам допълнителна порция бира като награда за героизма.
– Няма да ти се отвори парашутът – измърмори тя.