– Разкри ме. – Стивън погледна пак ръката ѝ. – Хайде, ще те закърпя и после ще вкарам координатите в джипиеса от лаптопа. Утре би трябвало работата да потръгне повече. Трябва ли да те нося?
Натали го изгледа укорително:
– Това са само няколко драскотини, здравеняко. Но пък ако ще помогне на варварската ти завоевателска фантазия, заповядай – носи ме!
Успокоен, че тя е добре, Стивън я хвана за здравата ръка и двамата се върнаха при останалите от групата, които се мъчеха да укрепят лагера срещу виещия вятър.
Следващата сутрин започна по-добре. Шамалът все още духаше, не беше спирал цяла нощ, но около полунощ отслабна до приемливо ниво. Стивън стоеше с Артуро и Франсоа близо до върха на склона над стената на каньона с новия джипиес в ръка. Намираха се на трийсет метра от направените предния ден разкопки.
– Това е първият участък, който съм програмирал. От тук до онзи камък… – Стивън посочи с апарата. – … и надолу по онзи склон. Това е най-вероятното място. Сигурни ли сте, че нямате нужда от помощ, Артуро?
– Благодаря, но да. Нали за това сме дошли. Не се притеснявай за нас. Твоята работа ще започне, когато намерим онова, което търсим. – Артуро се усмихна. – А какво е то всъщност?
– Де да знаех. Очевидно търсим нещо закопано, създадено от човешка ръка. Може би древно ковчеже или нещо, издялано от камък. Всичко освен пръст и скала – отговори Стивън, като изрита един камък надолу.
– Заровено съкровище, а? – отбеляза Франсоа, като нарами кирката.
– Нещо такова. Ще остана при вас, ако нямате нищо против. В случай че намерим нещо, така ще спестим време за свалянето му до лагера.
– Разполагай се. Имаме сгъваеми столове при хладилната чанта и ако вятърът не се засили, платнището ще ти пази сянка.
Артуро избърса потта от челото си с кърпата, която носеше, и взе лопатата. Тримата погледнаха към слънцето, издигащо се в маранливото небе, обещавайки поредния ден на безмилостен изгарящ пек. Стивън погледна часовника си. Беше седем и половина, а вече напичаше. Той се упъти към мижавата сянка под брезента, като заобикаляше змийските дупки, с които бе осеян склонът.
След като седна, извади термометъра от джоба на късите си панталонки и го погледна. Трийсет и шест градуса, а се бе развиделило преди малко повече от час.
Очертаваше се още един мъчителен ден.
36
Хеликоптерът излетя от речното корито и членовете на групичката го изпратиха с поглед, докато се издигаше над каньона и се изгуби в далечината. След десет дни копане вече имаха установен дневен ред. Ставаха призори, започваха работния ден в седем и половина, спираха в разгара на жегата в два и се подготвяха за разкопките на другия ден, криейки се от убийственото слънце до свечеряване.
Учтивото общуване от първата седмица постепенно се беше сменило с по-дръпнати реплики – предизвикателствата на метеорологичните условия действаха изнервящо. Неизказаният натиск за резултати върху Стивън се засилваше с всеки изминал ден и на север целият склон вече бе осеян с дупки от разкопките.
Сега работеха върху последните няколко възможни места от втората група изчисления, основаващи се на теоретичната величина на стадия от 176 или 185 метра. При по-дългата величина не намериха нищо и на шестия ден се преместиха на 350 метра по-надолу в долината, като коригираха надморската височина, за да компенсират по-малката дължина на стадия. Така локализираха друг район, който, вземайки предвид статистическата грешка, щеше да им отнеме пет-шест дни. Наближаваха края и Стивън почти маниакално проверяваше и препроверяваше всяка дума от превода.
Тази сутрин, докато мереше с далекомера и гледаше с бинокъла как Артуро и Франсоа старателно изпълняват задълженията си, го осени внезапно прозрение – един от онези моменти на вдъхновение, които бяха престанали да го спохождат след смъртта на Антония. Възможно ли беше при указването на дължината да е използвана по-рядко срещана мярка за стадия, отколкото тези, които предполагаше досега? Предвид естеството на документа най-логично беше да са имали предвид италийския или с по-малка вероятност олимпийския стадий. Но дали не бяха използвали египетския? При положение че мястото се намира в Йордания, това не беше изключено, но освен това предполагаше, че реликвата е била заровена през по-древен период. Стивън бързо изчисли, че в такъв случай би трябвало да търсят с около хиляда метра на изток от първоначалното място.
Вдигна бинокъла и Натали, която до този момент работеше на лаптопа в полевата кухня, забеляза вълнението му и отиде при него.