– На разходка ли отиваме? – попита го.
– Искам да проверя нещо.
Той ѝ обясни новата си теория и двамата се качиха по долината до новото място. Стивън следеше джипиеса в движение.
– Тук е – обяви изведнъж.
Погледнаха едната страна на каньона и видяха стръмен склон, просечен от дере, водещо нагоре – малък приток, вдълбал се в скалата в течение на хилядолетия. Стивън огледа района около горния му край с бинокъла и направи бързо изчисление наум.
– В горния край на дерето ли е? – попита Натали.
– Това ми подсказва интуицията, но в Свитъка не пише така. Там се казва на север, не на североизток. Зад нас реката завива на юг. Според моите изчисления, ако вземем предвид всичко, новото място трябва да е… там.
Стивън завъртя бинокъла назад по посока на мястото, където копаеха сега. Новата точка бе на около триста метра от дупките, които бяха направили първия ден. Той насочи далекомера и фокусира. Взря се отново към новия район и заоглежда местността за нещо набиващо се на очи. Нямаше нищо забележително. Освен…
– Какво? – попита Натали, когато чу рязкото му поемане на дъх.
– Има едно възвишение, което изглежда обещаващо. Искам да огледам отблизо – отговори Стивън и закрачи по речното корито обратно към лагера, Натали бързо го догони.
– Изглеждаш оптимист. За първи път от няколко дни.
– Не искам да събуждам напразни надежди, Натали. Това си е търсене на игла в купа сено. Просто бездействието ме влудява, затова ще взема да се разходя и да огледам.
– Супер. Идвам с теб.
Стивън я погледна:
– Добре. Само се намажи със слънцезащитния крем.
Когато се върнаха в лагера, Натали се пъхна в палатката и излезе след няколко минути. Взеха по една лопата и Стивън нарами една хладилна чанта с вода. Въведе в джипиеса новите координати, които бе изчислил. Погледнаха стръмния склон на каньона.
Стивън поклати глава:
– Трябва да се качим по страничното дере, което използвахме, за да стигнем до другите разкопки. Ще използваме естествения път, който избрахме за излизане от каньона – това е най-очевидният и лесен начин да стигнем горе.
– Какво чакаме тогава?
Натали преджапа плитката рекичка и за трийсет секунди вече бе в основата на каньона. Стивън неволно отбеляза колко добре ѝ се отразява животът сред природата. С къси панталонки и зелена военна фланелка тя го привличаше като магнит дори в адската жега.
За двайсет и пет минути излязоха на най-високото място и въпреки че вървяха с умерена крачка, плувнаха в пот. Спряха да поемат дъх, след като преодоляха близо сто и двайсет метра денивелация. Стивън ритна разсеяно пръстта.
– Отдолу изглеждаше много по-лесно. Тук има едно голямо нищо – измърмори, като оглеждаше земята за някакъв знак.
– Откъде ще започнем? – попита Натали, леко задъхана.
– Да пийнем вода и да си починем няколко минути. Не искам да припаднем от изтощение. Можем да започнем… тук.
Стивън хвърли лопатата на няколко метра, остави хладилната чанта на земята и извади две бутилки.
След като утолиха жаждата си, започнаха да копаят. Първите трийсет сантиметра беше лесно. После стана по-трудно, а на първия метър вече бе невъзможно. Удариха в скала. Стивън се премести встрани и продължи изкопа, разшири го до десет метра дължина и един ширина. Натали работеше в другия край и когато пак спряха за почивка, видяха, че Артуро и Франсоа им махат от горе. Те също им помахаха и продължиха да копаят. След два часа Натали беше готова да се откаже, но изведнъж лопатата ѝ удари нещо… различно. Тя го разчегърта и видя, че е камък, но закрепен с примитивен хоросан. Опасявайки се да не е сгрешила, продължи да разчиства чакъла и пръстта, докато не се увери, че е попаднала на нещо.
– Стивън.
Той се обърна.
– Какво има?
– Кажи пак какво търсим.
– Не знам. Нещо създадено от човек – отговори той, като обърса струйките пот от лицето си.
Натали го погледна, зачервена от слънцето въпреки обилно нанесения крем против изгаряне и бейзболната шапка с козирка, която ярко се открояваше на склона по средата на нищото. Изпита внезапен и неочакван прилив на емоции – комбинация от привличане, съчувствие, възхищение и душевна болка – и изведнъж осъзна, че това, което чувства, може би е любов, за първи път в живота ѝ. Различна от любовта към баща ѝ и от влечението към предишните ѝ сексуални партньори. Това беше друго. Беше истинско.
Не сподели мислите си със Стивън. Просто се усмихна и каза:
– Мисля, че го намерих.
Час и половина по-късно Артуро и Франсоа вече бяха при тях и разчистваха пръстта. Разкриха грубо иззидана стена от средни по големина речни камъни.