Натали огледа къщата, около която не се виждаха други коли. Постави ръка на рамото на Стивън, когато той понечи да слезе. Той забеляза, че кожата ѝ е топла, а ноктите – къси и с черен лак. Натали се обърна към шофьора:
– Фредерик, би ли огледал вътре, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои? Не ми се вярва да са ни проследили, но все пак…
– Една секунда. Ще ти се обадя, ако е чисто. Ако не звънна до две минути, изчезвайте – отговори той и слезе, като остави мотора да работи.
Натали зае мястото му зад волана. Стивън си даде сметка, че тя приема ситуацията много по-сериозно, отколкото той би реагирал. Но пък не беше убит неговият баща. Освен това той все още не знаеше на каква част от историята на Натали да вярва. В голяма степен тя звучеше като параноична авантюра, измислена от едно отегчено богато момиче – фантазия, която прави ежедневието по-вълнуващо и по-опасно. Но като виждаше колко внимателни са тя и Фредерик, реши да не дава прибързани оценки и да не пренебрегва опасенията ѝ с лека ръка.
– Не ми каза защо баща ти те въвлече във всичко това. С него ли работеше? – попита той, за да запълни настъпилото неловко мълчание, все още усещаше топлината на ръката ѝ върху своята.
– Аз бях единствената, на която имаше доверие. Той водеше самотен живот и освен няколко приятели аз бях единственият му близък човек. Мама почина преди единайсет години. Аз бях важна опора в живота му.
– С него ли живееше?
– Не.
Не последва друго обяснение. Явно така Натали очертаваше ограничителна линия в общуването им, отвъд която не желаеше да преминава. Стивън реши повече да не любопитства за личния ѝ живот.
Телефонът ѝ иззвъня. Тя вдигна, послуша няколко секунди и затвори.
– Всичко е наред. Да влизаме. Гладен ли си? Вилата е заредена с всякакви деликатеси, каквито можеш да си представиш.
– Не, няма проблем. Може би след няколко часа. – Стивън се поколеба за миг. – Защо не ми разкажеш малко повече за опасността, докато проучвам Свитъка. Все още не всичко ми е ясно.
– Ела вътре и ще ти обясня – отговори тя, без да се обръща, и тръгна към къщата.
Стивън я последва послушно, като се възхищаваше на фигурата ѝ.
Вилата беше обзаведена в обичайния тоскански селски стил, характерен за района, с теракотени настилки и голи греди под тавана. Натали влезе в столовата и отвори чантата. Извади цилиндричната кутия, внимателно измъкна Свитъка и разстла страниците върху масата.
– Имаш ли лупа? – попита Стивън. – И можем ли да осигурим малко повече светлина тук? Може би настолна лампа или в най-лошия случай фенерче. – Огледа се. – Надявам се, че имаш и компютър с интернет? Ще ми трябва за справки.
Натали кимна и посочи един лаптоп върху кухненския плот. Стивън отиде там и след малко влезе в интернет и бързо затрака по клавиатурата. Отвори един сайт и докато той четеше задълбочено, Натали излезе. След няколко минути се върна с лампа и правоъгълна лупа. Включи лампата в контакта, после, за всеки случай, запали и главното осветление. На Стивън му направи впечатление, че не дръпна завесите. Явно не обичаше да се излага на любопитни погледи, особено когато изучава откраднати пергаменти. Това му напомни нещо.
– Кой точно открадна пергамента за баща ти? Може би това е добро място да започнем търсенето – отбеляза Стивън, като затвори уеб браузъра и се премести на масата при пергамента.
– Освободи. Баща ми плати на някого да освободи пергамента от хората, които го държаха, без да имат право да го правят. Нека да ти разкажа всичко от самото начало и ще разбереш защо съм толкова предпазлива.
– Добре, давай. Надявам се, няма да се сърдиш, ако от време на време те прекъсвам за въпроси.
– Няма проблем. Така… първо, искам да разбереш, че баща ми никога не би участвал в кражба на каквото и да било. Освобождаването на документ с историческа стойност от някой, който си го е присвоил неправомерно, е друго нещо. Изгубената глава е била извадена от Ръкописа на Войнич преди векове, само няколко години след създаването му. Била е открадната и скрита от една групировка на Католическата църква.