– Да. Сега.
Натали се показа на вратата и той ѝ подаде телефона през леглото. Тя го грабна и изтича обратно в кухнята – замириса на нещо изгоряло. Стивън обу панталоните си и отиде в дневната, където бе оставил лаптопа. Мръдна мишката и екранът светна. Чакаше го дълъг списък с възможни изречения и той изръмжа наум. В кухнята Натали говореше по телефона, тракаше с тенджери и явно правеше още едно-две неща едновременно. Стивън реши да види пощата си, преди да се заеме със Свитъка, който щеше да му отнеме неизвестно колко време. Включи се в интернет, отвори пощенската си кутия и намери около двеста писма. Погледна последните и ги подреди по автор. Имаше ново съобщение от Гуен от сутринта: "От полицията пак те търсиха. Искаха номера ти и им го дадох. Казаха, че имало проблем в Рим. Освен това получих странно писмо от някой си Лука. Да си му се обадел спешно във връзка с някакъв "Ворник“.
Споменаването на Войнич го стъписа. Той отново прочете писмото и си записа номера на листче. Набързо прегледа останалите писма и препрати голяма част от тях на Гуен. Всичките освен първото бяха свързани с бизнеса.
Какво, по дяволите, означаваше това послание? Дали беше капан? Това бе най-вероятното обяснение. Но наистина ли го мислеха за толкова глупав, че да се хване?
И все пак къде може да е уловката? Единственото, което искаха от него, бе да се обади на някого. А това можеше да стане отвсякъде. Дори по интернет, ако използваше някоя от стотиците телефонни услуги онлайн.
Натали свърши разговора и го извика в кухнята:
– Закуската е готова. Така да се каже. Дано да харесваш филийките много препечени. Както и яйцата.
– Как позна? Толкова ли съм лесен за разгадаване?
Стивън се приближи до кръглата маса в столовата и седна, като отново се възхити колко добре изглеждаше Натали по шорти и тениска, когато му донесе чиния и чаша кафе. Тя отиде в кухнята и след малко се върна със своята закуска и седна срещу него.
– Какво казая Муди?
– В Рим са се активизирали да ни търсят и до двайсет и четири часа може да ни обявят за общонационално издирване. Имат снимките ни от Гранична полиция. Освен това са намерили тялото на Дани. Бил е измъчван. – Натали отхапа от филийката си. – По дяволите, прегоряла е.
– Измъчван ли? Какво те посъветва Муди?
– Да го изчакаме. Ще пристигне днес следобед. Полетът му е след няколко часа и когато кацне, ще се обади. Каза обаче, че нещата загрубяват с всяка минута. Сега е твой ред. Какъв превод ни сервира компютърът?
– Ще ми трябва време, за да го разчета. Но получих интересен имейл…
Стивън ѝ разказа за писмото. Тя отвори широко очи и остави вилицата си.
– Сигурно е Франк. Това е някакъв капан. Не се обаждай. Нека поне да изчакаме Муди.
– Не съм сигурен. Къде е уловката? Ако използвам фонокарта или интернет, няма как да ме засекат.
Натали се замисли, но в крайна сметка се съгласи, че няма видима клопка.
– Да купим фонокарта и да се обадим от уличен телефон. Може някъде от площад "Сан Марко“. Оттам всеки ден минават десетки хиляди туристи, така че много им здраве в търсенето – ако изобщо успеят да засекат обаждането от автомат. Пък и така ще имам още един шанс да видя Венеция… и да похапнем вкусно на обяд, а? Колко време смяташ, че ще ти отнеме да прегледаш резултатите от Свитъка?
– Нека да видя първо какво имаме. – Стивън се премести на масичката в дневната с чинията и чашата в ръка, остави ги до лаптопа и започна да преглежда резултатите. – Дай ми два часа да преведа това и да прегледам всички възможни комбинации. Някои изглеждат пълни безсмислици още от пръв поглед, но човек никога не знае.
– Ще те оставя и няма повече да те разсейвам.
– Можеш да ме разсейваш, когато поискаш – увери я напълно искрено Стивън.
– Да, но в такъв случай няма да свършим много работа, нали?
– Зависи за какво свършване и за каква работа говорим.
– Добре, докторе, отивам малко да се освежа, докато ти вършиш важната работа – каза Натали, като лапна последното залче от закуската си. Стана, занесе чинията си в кухнята, сипа си още кафе и се оттегли към спалнята.
– Когато свърша, мога да облека бяла престилка и пак да ми викаш "докторе“ – предложи той.
– Искам те само по онова странното нещо с огледалце, дето се слага на главата. И обувки. Проблем ли е?
– Няма проблеми. Само решения.
– Така те харесвам, моето момче. Хайде сега, разгадай най-важната тайна на света. За предпочитане, преди обяд. Стига си отлагал.
Стивън отново погледна монитора и прехвърли няколкото десетки възможни изречения в програмата за превод, като я настрои първо на латински. Вентилаторът на лаптопа забръмча, сякаш се готвеше за излитане и след няколко минути се появи нова страница с всички английски варианти. Той започна да прехвърля безсмислица след безсмислица, като спираше на най-вероятните изречения във всяка група. Задачата беше досадна и изнервяща, но нищо не можеше да замени човешката намеса. Един от основните проблеми бе семантиката – нещо, което можеше да се тълкува смислено на латински, звучеше като пълна глупост на английски, затова, след като имаше превода на възможните комбинации от думи, трябваше да се върне на оригинала, за да провери дали не е пропуснал нещо.