Времето летеше и без да усети, се изтърколиха два часа. Стивън потърка зачервените си очи и се втренчи в текста, който бе сглобил досега. Беше свикнал с големия си монитор в офиса и четенето от лаптопа го затрудняваше. Някои от думите изглеждаха като имена на места, затова започна да ги въвежда в търсачките.
Точно в дванайсет Натали излезе от спалнята да провери как се справя. Той я посрещна с триумфална усмивка. Тя го погледна в очите и той кимна.
– Успя ли?
– Естествено. Макар че явно нищо свързано с този проклет Свитък няма да е лесно. Мисля обаче, че разкрих тайната му. – Стивън се поколеба, после вдигна чашата с изстиналото си кафе като за тост. – Дешифрирах Ръкописа на Войнич.
30
Гуен се канеше да излиза за обяд, когато служебният ѝ телефон иззвъня. Само няколко души знаеха този номер и тя се съмняваше, че майка ѝ ще тръгне да ѝ звъни през деня. Освен това тя винаги ѝ се обаждаше на мобилния. Гуен погледна дисплея, но номерът не ѝ беше познат. Кодът беше от Рим. Тя остави чантичката на бюрото си и след като се огледа, вдигна слушалката.
– Ало!
– Гуен, аз съм. Не споменавай името ми, разбра ли? – каза Стивън.
– А… добре. Много се радвам да чуя гласа ти. Напоследък си доста търсен.
– Дори нямаш представа колко. Слушай. Получих писмото ти. Някакъв тип спешно искал да му се обадя. Какво можеш да ми кажеш за него освен името му? Какво искаше?
– Каза само, че трябва да говори с теб за "Владник"или нещо подобно. Каза, че е в твой интерес да му се обадиш възможно по-скоро.
Стивън не се опита да я поправя.
– Да не би случайно да си проверила номера? – поинтересува се.
– Знаех, че ще попиташ. Вече мога да чета мислите ти. Да, проверих го и се оказа, че е ватикански номер. Да не си решил да ставаш католик? Или да влизаш в манастир? Внимавай, скъпи, може да не е истинското ти призвание, а просто криза на средната възраст…
– Сигурна ли си, че е от Ватикана?
– Трудно е да се сбърка, не мислиш ли?
– Хм… и какво друго се случва, докато съм в отпуск?
Гуен закри слушалката с ръка и се обърна с гръб към подредените в кръг компютри, където Софи и Бен усилено програмираха.
– Дойдоха две ченгета от Рим. Явно много им трябваш. Казах им, че нямам представа къде си, което е самата истина. Попитаха дали имам номер за връзка и им дадох мобилния ти. Съжалявам. Надявам се, че не съм объркала нещо.
– Няма проблем, Гуен. Трябва да съдействаш по всякакъв начин на полицията. Колкото до мен, смятам да удължа ваканцията си още малко. За неопределен срок.
– Като стана дума, как е новата ти приятелка? – попита Гуен.
Сякаш наистина четеше мислите му. Стивън реши да приеме въпроса ѝ по най-непредубедения начин, както и беше редно.
– Разстроена е от начина, по който се развиха нещата, но се държи. Как върви работата?
– О, идеално! Със или без теб. Не казвам, че си излишен, но досега не е имало нещо, с което да не можем да се справим сами. Макар че е малко демобилизиращо да получаваме посещения от местните ченгета през ден и да ни разпитват за теб.
– Съжалявам за това. Ами добре тогава, обаждам се с фонокарта, така че не можеш да използваш този номер за връзка с мен. Но пак ще се обадя. След няколко дни. Дръж фронта, Гуен, и благодаря за всичко.
– Пази се, скъпи.
Морбиъс Франк седеше в едно малко римско кафене, наслаждаваше се на слънчевите лъчи върху лицето си и зяпаше минувачите. Върху масата му падна сянка и Сиа Амиери седна срещу него.
– Крос се е обадил в офиса си преди няколко часа.
– И? Знаем ли нещо повече? Някаква идея къде може да се крие? – попита Франк.
– Не. Нищо в тази посока. Но има обезпокоителна новина.
Франк въздъхна:
– Още ли? Освен това, че изгубихме следите му и тези на момичето и че най-ценното съкровище в човешката история е у тях. Кажи ми какво може да е по-обезпокоително?
– Някой от Ватикана се е обаждал в офиса му. Искал да говори възможно най-скоро с него. За Войнич.