– Робърт, това е Лука. Лука, Робърт. Той е мой стар приятел и ще ни помага за пътуването.
Лука се ръкува с Муди. Погледна го предпазливо и отбеляза уклончиво:
– Май сме се виждали вече във влака. Винаги е полезно някой да помага.
– Приятно ми е да се запознаем.
– А това са Артуро и Франсоа – добави Натали, като посочи двамата младежи.
Бързо качиха багажа в джипа и потеглиха. Докато двете коли се движеха с умерена скорост по добре поддържаната магистрала, Муди даде разяснения:
– Движим се към Мъртво море, после ще караме по брега до паркинга в началото на Уади Муджиб. Оттам ще ни вземе хеликоптер и ще ни закара на мястото, което Стивън определи за базов лагер. Ще ви оставя и ще се върна в Аман за останалото оборудване. Твърде дълго ще е, ако ходим пеша – би отнело няколко дни, а с джип не се знае дали може да се мине, защото на места водата е доста дълбока. За връзка имам сателитен телефон. Там, където отиваме, няма мобилна мрежа.
– Какво време се очаква? – попита Стивън.
– Горещо през деня и горещо през нощта, ако вятърът духа от пустинята. В противен случай температурата може да падне с двайсет градуса в рамките на няколко часа. Звучи много, но ако през деня е било четиридесет, това означава, че през нощта ще е около двайсет, ако имаме късмет. Затова очаквайте знойна ваканция, но без хотелски комфорт, ресторанти и баня. Ще ни доставят вода – от реката не може да се пие. Може да става за къпане, ако няма паразити, но ви съветвам да използвате водния ни запас и за тази цел. Хеликоптерът ще идва редовно и ще имаме запаси за цяла седмица, в случай че времето не е благоприятно за летене. – Муди се обърна към Стивън: – Имаш ли представа колко ще продължи търсенето?
– Може да се проточи седмици. Няма как да знам.
– Значи трябва да организираме максимален комфорт в базовия лагер. Би било добре, ако разполагахме с повече хора, но за това май има проблем, нали? – попита Муди, като погледна Лука.
– Да – отговори италианецът, – спешните срокове ни поставиха доста ограничени условия. Според договора не можем да използваме машини или моторни уреди, не трябва да вдигаме много шум и сме задължени да оставим терена във вида, в който сме го заварили, доколкото е възможно. Повярвайте ми, настоявах за още дванайсет души, но нямаше как.
– Май са се опасявали, че ще направим многолюден лагер и ще разорем всичко наоколо – отбеляза Натали.
– Отчасти, да. Но основният проблем беше времето и това, че трябваше да се съгласим да оставим тук всичко, което открием, което, както знаем, няма как да се случи. От тази гледна точка, колкото по-малко хора имаме на терен, толкова по-малко свидетели.
– Предполагам, че йорданците считат всичко, което открием на тяхна територия, за своя собственост – изтъкна Стивън.
– Да, но вече се погрижихме за това. Назначиха ни инспектор, който така и няма да се появи тук. Сигурно сега си седи вкъщи и брои новопридобитото си богатство, а когато дойде времето, ще напише доклад, че не сме открили нищо.
Шосето свърши неочаквано в Т-образно кръстовище на брега на Мъртво море. Продължиха на юг покрай многобройни хотели и комплекси. Районът беше превърнат в голям туристически център, където местни и чуждестранни туристи прииждаха на тълпи.
– Това "Мариот"ли беше? – попита Натали, когато минаваха покрай поредната голяма група постройки.
– Да. За съжаление, няма да отседнем тук. Имаме резервирани палатки и надуваеми дюшеци – поясни Муди.
Четирилентовата магистрала премина в обикновен път, който се спускаше стръмно към морето. Движението беше рехаво, а когато излязоха от туристическата зона, съвсем изчезна. Дори при увеличен на максимум климатик, чувстваха горещината, лъхаща от прозорците, и всички осъзнаха, че това са може би последните минути, които прекарват на прохлада за доста време напред.
Накрая колите спряха на прашен паркинг отстрани на пътя с няколко мизерни, боядисани в червено кабинки – тоалетни за туристите. Имаше още няколко спрели коли, но наоколо не се виждаше никой освен един побелял старец, който обслужваше паркинга.
– Стигнахме – напевно обяви Муди и изгаси мотора.
Когато отвориха вратите, изгарящата жега ги лъхна като от нажежена пещ, и всички с нежелание се измъкнаха под ослепителното слънце. Муди проведе разговор по сателитния телефон, после се обърна към Стивън:
– Хеликоптерът ще пристигне след няколко минути.
Стивън погледна устието на Уади Муджиб – прекрасен каньон, издълбан в светлите варовици, чиито стени се издигаха на стотици метри от двете страни.
– Има змии, скорпиони и отровни паяци колкото искаш, затова внимавайте да не ви ухапе нещо, от което може да умрете. Докато успеем да ви транспортираме, ще сте предали богу дух – предупреди той.