— Не ще и дума — уверих го аз. — Вие си допийте бирата. Ето защо на следващия ден, понеделник, като привърших сутрешните си задължения, тръгнах да обикалям отредения ми сектор в съответствие с плана, разработен заедно със Сол. Нашата славна дружина вече бе поработила от Манхатън до Четиринадесета улица в района на Гранд сентръл и на Уест сайд от Четиринадесета до Четиридесет и втора. Днес на Фред му се падаше Бруклин, Ори вършееше в Бронкс, а Сол из Ийст сайд. Аз се захванах с Уест сайд, започвайки от Четиридесет и втора улица.
В десет и половина влязох през врата, на която имаше табелка: „Стенографска служба Бродуей“ и веднага попаднах в преизподнята. В стая, голяма дотолкова, че да събере пет стола и още толкова машинописки, се бяха събрали поне двадесет и множество ръце пробягваха по клавишите с два пъти по-голяма бързина от моята. Опитвайки се да надвикам шума, се обърнах към пищна дама, върху чието деколте можеше да се инсталира книжен шкаф без особен труд.
— Жена като вас би трябвало да разполага с отделен кабинет!
— Аз си имам — надменно отвърна тя и ме преведе през вратата на стая, с размерите на клетка за папагали. Две минути по-късно домакинята ми обясняваше:
— Ние не даваме информация за нашите клиенти. Нашите услуги са строго поверителни.
— Нашите също! — възкликнах аз, като й протегнах визитната си картичка. — Всичко е много просто. Наш клиент е много уважавана издателска къща. Дали са им ръкопис на роман, от който в издателството са във възторг и искат да го публикуват, но за беда страницата с името и адреса на автора се е загубила. Те са запомнили името на автора — Байрд Арчър, но адреса, на който могат да се свържат с него липсва. Ако нямаха такова огромно желание да публикуват романа, не би било фатално. Но в указателя няма такова име, а ръкописа е дошъл по пощата. Бих искал само да знам дали не сте печатали ръкопис на писателя Байрд Арчър, някъде през септември миналата година? Романът се казва: „Не се надявай…“
Ледът между нас още не беше разтопен.
— През септември миналата година? Доста дълго са чакали…
— Опитвали са да го намерят.
— Ако ние сме го печатали, не е възможно да се загуби страницата. Ние подшиваме всички материали с телбод.
Тъй като бях предупреден за това от момчетата уверено кимнах с глава:
— Разбира се, но редакторите мразят тел бода и махат телчетата. Ако сте писали този ръкопис бъдете сигурни, че авторът би имал интерес да се намери адресът му. Дайте шанс на човека!
— Добре — неохотно се съгласи тя. — Ще се опитам да го намеря, но преди това искам да проверя нещо.
Дамата излезе навън.
Връщайки се след около двадесет минути, тя заяви, че Байрд Арчър не е бил обслужван миналата година в тяхното бюро. Благодарих и се изкачих с асансьора на осемнадесетия етаж в офиса на „Машинописна служба Рафаел“.
Тези две посещения ми отнеха близо час. Съгласете се, че с такава скорост трудно бих могъл да разчитам на успех. Къде ли не се навирах — от истински гиганти на машинописа като „Метрополитън стенографърс корпорейшън“, до стаички с кухня и баня на едно място. В края на краищата огладнях и, като похапнах канелони в „Сарди“, продължих търсенето.
Към три следобед успях без контузии да пробия гъстата тълпа на Бродуей и да стигна до нужното ми здание в района на Петнадесета улица. С това посещение мислех да приключа за няколко минути, тъй като в списъка с адресите фигурираше само едно име: Рейчъл Абрамс. Къщата бе стара и невзрачна, а вляво от входа се намираха магазин за дамски облекла „Керълайн“ и кафене „Мидтаун“. Като влязох, изтърсих мокрото си палто и с асансьора се изкачих на седмия етаж. Нужната ми 728 стая се намираше вляво по коридора. Тръгнах натам и след като завих в края надясно, се озовах пред врата с номер 728. За моя изненада тя бе широко отворена и аз трябваше на мина зад нея, за да се уверя, че това е търсения от мен номер. На табелката пишеше:
Бях се озовал в стая с размери десет на дванадесет фута, в която имаше бюро, масичка, два стола, закачалка за дрехи и издраскан, боядисан в зелено метален шкаф с подвижни чекмеджета за картотека. На закачалката висяха дамско палто, шапка и чадър, а на масичката имаше ваза с жълти нарциси. На пода се търкаляха разхвърляни листове хартия. Виновен за това по всяка вероятност бе вдигнатият докрай прозорец, от който ставаше течение.
Освен шума от улицата, до мен достигаха викове. С три крачки достигнах до прозореца и погледнах надолу. Минувачите се спираха въпреки дъжда, който ръмеше, и гледаха надолу в краката си. Сред тълпата, двама мъже се бяха навели над проснатото на асфалта женско тяло, чиято пола би високо вдигната, а главата бе извърната в неестествен ъгъл спрямо тялото. По-голямата част от зяпачите разглеждаше жената, но някои от хората гледаха нагоре точно към мен. Отляво тичешком се приближаваше полицай.